Биляна е жена, която има всичко. Семейство, дете, бизнес, хоби или няколко хобита дори. Обича да чете, дотам, че възнамерява цялата зима да си прекара в новата книжарница-кафене на НДК. Не ползва киндъл, вкъщи има огромна библиотека и не се лишава от особения кеф да държи в ръцете си истинска книга. Отскоро към удоволствията си добави и пчелите. И страшно се гордее с дипломата си на пчелар!

Първото й образование е международен туризъм в УНСС, магистратура. После завършва MBA в Сити Юнивърсити. Започва да учи финанси в лондонския Chartered Institute of Management Accountants, но не го довършва, защото се насочва към медиа и реклама и забива в специализации в тази посока. Току-що се е върнала от Кан, където се е зарибила да учи MBA за Creative Industry в университет в Берлин. (В Кан беше по повод договаряне за международното разпространение на сериала „Връзки“ – б.а.)

Обикновено Биляна кара спортна кола. Играе голф. „Намерих си спорта. Това е моето време, което прекарвам в хубава обстановка, сред природата. Няма агресията на противника като при тениса. Не се съревноваваш дори с този, с когото играеш. Просто работиш върху себе си, своята прецизност, върху концентрацията си, върху стратегията си. Голфът е нещо, което ти помага да се самоусъвършенстваш.“ Тя не обича да ходи на фитнес, да брои, докато прави упражнения – по собственото й признание. Но си има каяк. Обича да катери планини. Да се гмурка. Самотните спортове й отварят място за мислене, за мечтаене и за нови идеи. Защото има нужда от отдръпване, от облягане, от време да помечтае. Всички готини неща идват в моменти на такова отпускане, казва. Пчелите също й действат като средство за отпускане, зареждане и вдъхновение.

Пътуваме към пчелина й в едно село близо до София. На задната седалка на сивото Audi 4x4 е метнато меко сиво сако MaxMara, до него е сивата й дамска чанта Nina Ricci. С тях беше в офиса на фирмата си „Интермайндс“, откъдето тръгваме. Не е с парфюм днес, пчелите не обичат. Докато умело преодолява дупките по черния път, който се катери нагоре, Биляна не спира да говори... за пчелите и за още толкова много други неща.
„Аз не мога да се занимавам само с едно нещо, трябва да правя много едновременно. Обичам медиите и рекламата, затова се заех с издаването на .net. Прибавих и списание „Фотомания“ в портфолиото на принтмедиите. Интернет и телевизията са отделно. Харесвам медиите като място за маркетинг и реклама, а не като журналистическа среда. Въпреки мърлявия ореол около тях, те са жизнена среда за комуникация, не толкова четвърта власт. Напоследък все повече обръщам внимание на ефективността на рекламата и на видимата измерима полза от нея. Започнах да издавам списания от категорията custom publishing, обслужващи интересите на определен бранд и даващи съдържание. По отношение на интернет – видя моето любимо списание Wired, страхотен фен съм на новите технологии, очарована съм от тях.

И с пчелите всичко започна, когато за първи път във Wired видях един градски кошер, който може да си сложиш на балкона, ако живееш например в Лондон. Много готин, метален, жълт – прилича на мини космически кораб. И си казах – колко е хубаво да съчетаеш технологиите с традициите. Намерих го веднага този кошер, безумно скъп – 500 паунда. Нямаше начин да си го сложа на балкона. Но пък започнах да прескачам все повече и повече за информация за пчелите. Оказа се, че градските пчелари не са единици – има кошери дори на покрива на хотел „Уолдорф Астория“ в Ню Йорк, на нашия „Хилтън“ също има. Върху сградата на френския парламент сложиха три кошера в цветовете на тяхното знаме. Но после научих, че къщичките на пчелите трябва да са бели, сини или жълти, тъй като обитателите им различават само тези три цвята...

Пчелите са абсолютно изумителни същества. Прочетох статия за изчезването им и това ме накара да потърся още информация по въпроса. Намерих един възрастен пчелар, който ме запали да запиша курс по пчеларство. По време на лекциите – а аз ходя на всякакви семинари и обучения – усетих, че никаква част от мен не отсъства. Нямах втора мисъл, всичко ми беше ново, интересно, нямаше го онова арогантното „да, това вече съм го чувала или чела“. Боян Първулов и Мишо Михайлов водеха обучението. С такава любов говореха, сякаш дядо ти ти чете приказки. Излязох омагьосана от този курс. В тетрадката си пишех на едната страна на листа, другата оставях празна. И вкъщи, като си намерех нещо интересно по темата, го изрязвах, принтирах, преписвах, добавях...

Първите си кошери с пчели купих от един човек, който се страхуваше от тях. Някак си самите пчели нямаха отношение нито към него, нито към мен. Не бяха силни семейства. Бяха икономично гледани. От старата школа в бедното село, дето пчеларят им взема целия мед и семейството гладува, драпа, изнервя се... Ей такива едни пчели бяха, плешиви. Стари и проскубани. Пчелата, като се роди, прогризва капачето на килийката и излиза пухкава, с власинки, хубавичка. Като остарее, власинките й опадат и става лъскава. Та онези пчели бяха такива, кошерите също бяха стари и разнебитени. Човекът не беше се грижил за тях като за домашни любимци, а ги беше използвал. Взех ги с голям мерак, сложих ги на село и една сутрин гледам – няма кошери на полянката. Бях огорчена и не толкова за пчелите, колкото от хората. За точно онези пчели не страдах, защото не ги усещах като моите. А тези, които имам сега, ги намерих край Стражица, в една гора, при човек с друго отношение.
Преходът беше много сложен. Пчели се транспортират нощем, добре е да е хладно. Те и през зимата се топлят сами, но когато ги придвижваш, се хипервентилират, защото кошерът е затворен. Вътре става топло и влажно, може да умре и пилото, и самите пчели. Беше приключение – карахме много бавно през нощта. Настанихме ги призори. Ако щеш вярвай, но от тези пчели нито една още не ме е ужилила. А от първите ме ужилиха едновременно 15! Още при първата ни среща. Добре че нямам алергия към пчелна отрова. Но иначе си отзех от лечението на ревматизъм, знаеш, че има апитерапия на това заболяване с контролирано ужилване.