Още когато е на 17, преподавателят й по литература в университета в Мисисипи я определя като „гений“. На 19 започва да пише първия си роман – „Тайната история“. Завършва го приблизително след 10 години, а книгата с обем от над 700 страници се превръща в едно от литературните събития на годината. Оттогава е все така. Днес Дона Тарт е на 52 години, написала е 3 романа, всеки от които е ангажирал средно по 10 години от живота й. Последният – „Щиглецът“ – й донесе наградата „Пулицър“ през 2014 г. (книгите на Дона Тарт у нас са издавани от „Еднорог“.) Сравняват я с Дикенс – като писател, и с Коко Шанел – като модна икона. Професор е по творческо писане в няколко университета. Неомъжена. Завинаги.

Дона Тарт не е от хората, които никога не казват „никога“. Особено когато я попитат дали има намерение да създаде семейство. Отговорът й на този въпрос през всичките 20-25 години, през които е публична личност, винаги е един и същ: „Никога няма да се омъжа. Моята представа за ада е многолюден, притискащ те домашен живот.“

Тарт принадлежи към онази особена група на американските писатели от Юга – Уилям Фокнър, Тенеси Уилямс, Маргарет Мичъл, Труман Капоти, Харпър Ли. Родена е в Гранада, щата Мисисипи, а майка й принадлежи към една от най-старите фамилии в района и една от малкото, оцелели след унищожителната епидемия от жълта треска, преминала през Мисисипи през XVIII век. Писателката рядко споделя лични неща в интервютата си, но пише цяло есе, посветено на детството си в Гренада. Нарича градчето Sleepytown, т.е. Спящия град, и разказва, че почти цялото си детство е прекарала сред възрастни хора и най-вече в компанията на странния си прадядо. Смята че той е един от „виновниците“ за писателската й кариера.

Дона била изключително болнаво дете и прадядо й бил „назначен“ да се грижи за нея. Правел го по свой начин – независимо от диагнозите й, а те били много и винаги неясни, той я лекувал с кодеинов сироп за кашлица и смъртоносна смес от уиски с мед и лимон. Самият той профилактично взимал... пеницилин. Бил пристрастен към антибиотиците и ги смятал за свещено лекарство, понеже сам бил загубил майка си от пневмония, която след откриването на пеницилина се лекува почти без проблем. С времето той до такава степен развил резистентност към това лекарство, че в крайна сметка починал също от пневмония, понеже пеницилинът вече не му действал. Междувременно обаче тъпчел правнучката си с кодеин, а после й четял до премала Дикенс. Дона Тарт знаела „Оливър Туист“ наизуст и смята, че нейният писателски усет се е родил именно в онези безкрайни часове, когато невинно дрогираното й детско съзнание попивало историите на Дикенс.

На 13 тя публикува първото си стихотворение в списание „Мисисипи“ – пише го, легнала по корем на дивана пред телевизора. Мечтае да стане археолог, но в крайна сметка заминава да учи литература в университета в Мисисипи, където пише първите си разкази. После заминава да учи в колеж във Върмонт. Чете като луда, особено античните автори. С изключителна лекота наизустява текстове. И до днес може да изрецитира повечето поеми на Едгар Алан По, сонетите на Шекспир, огромни пасажи от „Божествена комедия“ на Данте. Преподавателите й са удивени, че хем изглежда на не повече от 13 с прозрачната си, обсипана с лунички кожа и дребна момичешко-момчешка фигура, хем големите й зелени очи излъчват мъдрост и познание на много по-възрастен човек.

Дона не се е променила особено през годините. И днес на никого няма да му хрумне, че е прехвърлила 50-те, още повече, че фигурата й на миньонче е все така изящна и грацилна – Дона продължава да си купува дрехи от детски магазини. Определя стила си като нещо средно между Жана Д’Арк и Мария-Антоанета. Обича консервативни костюми и сака с мъжка кройка, като често ги комбинира с мокасини в екстравагантни, крещящи цветове. През последните три години неизменно присъства в класациите на Vogue и Vanity Fair за най-добре облечени знаменитости. Твърди, че откакто разполага с пари, животът й не се е променил особено. „Всички очакваха, че ще започна да инвестирам в облигации или недвижими имоти, но всъщност аз си харча парите за ефимерни неща – дрехи, книги, храна. Това е всичко. Мога да бъда щастлива и без пари“, казва тя.