Едва ли има друг човек, с когото Наоми Кембъл да е късала и да се е събирала четири пъти, освен със своята откривателка за голямата мода. Ейлийн Форд, която цял Ню Йорк знаел като Кокошката майка, подслонявала момичетата си в своя апартамент на Източна 78-а улица. По този начин ги държала под око, а и си спестявала проблеми, защото значителната част от девойките били непълнолетни. А и обичала „да има хора наоколо“ и често Типи Хедрен й оставяла бебето си Мелани Грифит да го наглежда.

С Наоми не можели да се разберат за пушенето, което било строго забранено, макар самата Ейлийн да пафкала по три кутии на ден до 42-годишна. „Бях много стриктна. Първия път, когато Кембъл си тръгна, беше на 16. При всяко завръщане й измислях нови правила“, разказва през смях г-жа Форд в едно от последните си интервюта. Тя напусна този свят миналото лято на 92 г. Запитана с какво ще я запомни, Наоми Кембъл отвърна: „Винаги се обличаше безупречно, с наниз от перли и къса прическа. И вярваше, че ни контролира. Неотдавна се срещнахме на чай в Дания и й признах, че крадяхме бутилки с водка от мазето й, а тя ме приземи: „Знаех това“. Всъщност знаеше всичко за нас“.

Днес модният бизнес сигурно щеше да изглежда различно, ако през 1944 г. Ейлийн Оте не се бе излежавала на плажа в Лонг Бийч близо до дома си. Тъкмо привършила един хотдог, когато я доближил обаятелният фотограф Елиът Кларк. Обяснил, че прави снимки към статия за историята на банските костюми и я помолил да позира с няколко чифта. Щом ослепителната усмивка на мацето от плажа се появила в августовския брой на „Сатърди Ивнинг Поуст“, от редакцията едва смогнали на обажданията от модни агенти. Сесията с Кларк се оказала една от малкото изяви в скромната кариера на госпожицата като модел, но прокарала пътя й към другата страна на този занаят. „Елиът си търсеше секретарка, която може да печата и стенографира. Уверих го, че умея и двете. Лъжех, разбира се“, ще се изповяда Ейлийн пред биографа на Елизабет II Робърт Лейси, който до последно интервюираше Форд за нейни мемоари. Книгата, озаглавена Model Woman, видя бял свят на 15 юни. В нея авторът описва как благодарение на своята дързост енергичната асистентка попаднала в екипа на Елиът, който създал първото тийнейджърско списание на Америка – Seventeen. Ейлийн се включила в изготвянето на корицата за брой №1, който се продал в 400 000 тираж. Шефът бил впечатлен.

Ала следващото й хрумване го вбесило: бягството в Сан Франциско за сватбата с Джералд Форд. Запознали се в дрогерия край Колумбийския университет, където младежът следвал за счетоводител. Ейлийн пък учела психология в елитния частен Бърнард колидж. През ноември 1944 Джери заминал да служи във флота. Ейлийн се прибрала в Ню Йорк. „Бях самотна, но никога не съм се чувствала по-уверена в избора си. Джери беше най-красивият мъж, когото познавах, и аз го обичах с цялото си сърце.“

Гумичка за 25 цента
През пролетта на 45-а обаче Ейлийн имала отчаяна нужда от заплата, Кларк джентълменски й простил и я препоръчал на най-голямото фотографско студио в САЩ – да се грижи за дрехите и моделите. Ейлийн се запознала отблизо с шефовете на водещите по онова време агенции и непрекъснато се опитвала да сваля цената на моделите, която в икономическия бум след войната била скочила до $25 на час. Въпреки че понапреднала с машинописа, тя още допускала грешки и затова си купила гумичка за 25 цента. Помолила секретарката да й я осребри, тя отказала, и 23-годишната хлапачка, която не притежавала сговорчивия нрав на мъжа си, си тръгнала и повече не се върнала. „Сега малко хора биха го направили, но не можете да си представите колко лесно бе да си намериш работа в онези дни“, обяснява Форд, която още със следващото си назначение натрупала безценен опит. В най-стария мол – на Пето авеню, тя отново отговаряла за хубавиците, които се снимали в рекламните кампании и в каталозите на магазините. Постепенно изградила име на професионалист, а се сприятелила както с фотографите, така и с доста от момичетата.

Най-близка й била умопомрачителната красавица от Финикс Натали Никерсън, която в началото на кариерата си живеела в женския хотел „Барбизон“ и Ейлийн често оставала да преспива при нея. Корицата на Натали за „Харпърс Базар“, на която позира пред прочутия фотограф Ричард Аведън, я изстреляла във висините. Вече се снимала срещу 40 долара на час, което я превърнало в най-скъпоплатения модел в света. Ала нейният агент дори не помнел името й. Натали толкова се обидила, че решила с Ейлийн да открият собствена агенция. „По това време моделите работеха за своите агенти, а не обратното. Просто те пускаха да плуваш в дълбокото, без да планират кариерата ти или пък да се погрижат за косата и грима ти. Носехме целия си арсенал от козметика и аксесоари за коса в огромни кутии за шапки“, споделя Натали, която заедно със своя шведска колежка поверила бъдещето си на Ейлийн. Прохождащата агентка действала като техен мениджър, а те й се отплащали с $65 месечно и с това, че тръбели наляво и надясно за качествата на предприемчивата мисис Форд. За няколко месеца Ейлийн се сдобила с още 7 клиентки, всички до една разочаровани от предишните си представители мъже.