В последно време има една тенденция Северозападна (или както обичат да й казват – СеверозападнаЛА) България да бъде показвана само и единствено с най-кошмарното си лице – полу- или изцяло разрушени къщи и бараки, мизерия, пусти села с по някой и друг дядо или баба, задължително без зъби, разнебитени пътища, по които се движат каруци, теглени от дръгливи коне, малки, мъртви градчета със смесени хоремази (множествено число на „хоремаг“ - за който не се е сетил), останали от соца, магазините за един лев и т.н. Страшно да ти стане! Изгледала съм стотици телевизионни репортажи, започващи с тягостна музика, на фона на която на забавен каданс и в черно-бяло се показва разрухата и грозотата на официално обявения за най-беден район в България, Европа, света и Вселената. И се започва едно предъвкване на отдавна известни неща – за безработицата, съсипването на селата и провинциалните градчета, за обезлюдяването, обезлесяването, оскотяването, безнадеждността и прочие. Огромни проблеми, без съмнение. Особено за хората, които живеят там. Но Северозападна България не е само това. Хайде, стига с това натрапване на грозните истини.

Едно кратко отклонение - преди седем-осем години правих интервю с актьора Томас Арана, който беше в България по повод премиерата на филма „Мисия Лондон”. Съвсем неуместно си позволих да изкажа пред него неподплатено с нищо мнение за Афганистан. Попитах го не смята ли, че е странно, че в 21 век има на планетата държави като Афганистан, които живеят в първобитнообщинния строй. Аз в Афганистан не съм ходила, но някак си реших, че държава, в която се отнасят така дивашки към жените, както бях чела, няма начин да не е в първобитнообщинния строй. Арана много се ядоса. Каза ми, че познава модерни афганистански художници, че хората там имат образование и живеят така както навсякъде по света и че всъщност навсякъде по света има хора, които живеят и мислят като скотове. И че не трябва така лесно да лепим етикети, защото медиите филтрират по особен начин действителността и просто до нас достига само онази информация за Афганистан, свързана с талибаните и т.н. И беше прав Томас Арана, абсолютно прав.

Истината е, че Северозападна България никога не е била процъфтяващ край – понеже е с лоша, песъчлива земя, особено на запад от Враца и като изключим, разбира се, влашките села около Дунав. Пък и хората там не са някакви работяги, дето ще станат могъщи арендатори и ще печелят луди пари по европейски проекти и после ще си купят хеликоптер, яхта и незнамсикакво. Те са едни суховати, темерути малко, обичат да иронизират другите, заядливи са до небето, големи пияници и ако можеше не биха си мръднали пръста за нищо. Ама какво да ги описвам аз, Радичков ги е описал вече, гениално при това. Душата на Северозапада е предал той. Та исках да кажа, че за българските северозападняци да работят в сферата на услугите и туризма  е вероятно най-големия ужас, понеже имат жестокото усещане, че каквото и да си говорим, коренът на думата „услуги” не случайно е „служа”. Предпочитат да пукнат от глад. Можете да попитате малцината оцелели работодатели в района какви „работници” са местните. Аз съм питала и са ми разказвали славни истории. Неслучайно тук толкова жалят за комунизма, съвсем не случайно. Разбира се, говоря като цяло. Винаги и навсякъде е имало, има и ще има всякакви хора.

Ако някой отива в Северозападна България, за да търси качествено обслужване, специална обстановка и храна (в един от хотелите в Белоградчик например бяха сервирали на гостите сурови вместо варени яйца на закуска, само си представете какво мазало е станало!), релакс в луксозна обстановка – този някой си знае, че мястото му няма как да е в Северозападна България. Вкусна храна там има, но се съмнявам, че е из ресторантите. Ако обаче намерите някой, който може да ви продаде прясно сирене или пък сам да ви приготви с прясно сирене великия деликатес, наречен „бял мъж“, няма да съжалявате, че сте се отбили в най-бедния район. Сиренето се разтопява в тиган като се прибавя и малко брашно и постепенно придобива най-вкусната коричка на света. Звучи лесно за приготвяне, но не е. Никакво фондю не може да се сравнява с белия мъж, уверявам ви.

Та значи както и да я погледнеш Северозападна България не е добро място за туризъм. Всички го знаят. В един момент много роптаех срещу това. Разправях наляво и надясно какво чудесно градче е Белоградчик с наистина уникалната си природа, с безбройните маршрути в околността, от които известните два-три туристически са само капка в морето, с възможностите за планинско колоездене, скално катерене и всякакви спортове. Ами ако направят влакче сред скалите, каквато идея имаше преди години?! Ами жестокото лятно кино, ако се реставрира?! Чудо! А ако се използва близостта на пещерата Магура и карстовото Рабишко езеро, което извира от нейните недра? Това са обекти, които са част от световното културно наследство – особено пещерата с нейните рисунки от праисторическо време. Как може пространството около тази пещера да е толкова неподдържано! ЗАЩО?

Ето за такива неща си мислех и говорех и ядосвах. До това лято, през което, както обикновено, прекарах част от отпуска си в къщата ни близо до Белоградчик. Пихме си вино от избата на близкото село Боровица и гледахме августовския звездопад, а там, в небето на тъпата СеверозападнаЛа България звездите са огромни и някак на една ръка разстояние. И когато нощем избухне хорът на щурците и тези звезди се изсипят над главата ти, имаш чувството, че звездите пеят, а не щурците. Убедена съм, че сигурно и от Родопите, и от много други места могат да се наблюдават огромни звезди, обаче държа да кажа, че и от Северозападна България може. Поне звезди са останали там – колкото искаме. А някога гледали ли сте звездопад от първа плоча на крепостта в Белоградчик? Това е неописуемо преживяване. Около теб е скалното море на възраст 200 милиона години, а над теб са само звездите – още по-древни.

Да, нищо от това не е „впрегнато” да изкарва пари. Да, районът е западнал. Да, в града няма малки, романтични ресторантчета и магазинчета, каквито без съмнение може да има. Ако се намираше в някоя западноевропейска държава с развит туризъм и т.н. Белоградчик можеше да бъде скъпарско местенце, в което да се провеждат фестивали и разни събития, хората щяха да имат поминък, а не да ходят да берат домати или да гледат възрастни хора в Кипър и Испания. Всичко щеше да е различно.

Ето например това лято ходих до фантастичното скално светилище "Боров камък"* и до близкия манастир. Само дето не получих слънчев удар, докато стигна до там по прашния черен път, сред неокосената и изгоряла от слънцето трева и непрекъснато се оглеждах, понеже пътят е около километър и след като излезеш от село Боровица вървиш доста, а местността е пуста и е малко страшничко. Ако сериозни бизнесмени, които знаят какво правят, бяха овладели района, пътят може би щеше да е асфалтиран, удобен и озеленен и може би щях да обядвам на сянка в малко ресторантче до манастира. Може би щеше да е по-добре, не знам. Удобствата обаче са странно нещо. Едно удобство никога не идва само, винаги води след себе си и машини за кафе, будки за цигари и сувенири, паркинги и прочие. И си мисля, че с всички тези удобства едва ли щях да изпитам този внезапен удар от природната красота, която ме връхлетя, когато стигнах до малкия манастир. И от самотните крясъци на птиците някъде горе... И от хълмове, които са точно като онези в Тоскана и по които са накацали величествени скални замъци. Чували ли сте за този скален комплекс "Боров камък"? Сигурна съм, че малко от вас са чували. В дивото нищо е и хич не е заобиколен с китни лозови масиви, яркожълти слънчогледови или да кажем лилави лавандулови поля или не знам и аз още какво. Просто е едно чудо в дивото нищо.

И на мен, честно казано, взе да ми харесва това, че все още има място, което не е обработено от „фотошопа” на туристическата индустрия, който е създаден, за да изкушава вече и без това  изкушените до смърт. В Северозападна България е пълно с неоткрити или поне много малко известни местенца, неприведени в обичайния, удобен за естетическо консумиране вид. Ако не ги посетите, портфолиото ви на пътешественици няма да пострада по никакъв начин. Ако ги посетите, никой няма да ви гледа със завист. Но тук все още можеш да ОТКРИЕШ нещо сам, без преди това да са ти го посочили в безброй сайтове, туристически справочници, агенции... Красотата, на която човек може да се натъкне в този край, е абсолютно непредвидима и неочаквана. Тя все още не е „картотекирана“ и „регистрирана“ и все още не е част от ничии бизнес план, бил той и добър. Това е безценно. Това е истински разкош.

А на който му харесва, нека да си говори и да си вярва, че в дивия Северозапад всичко е мизерия и нищета.

*На 23.11.2022 г. е коригирано името на природния феномен - от Збегове е променен на скално светилище "Боров камък", каквото е действителното му име. Скалният комплекс Збегове се намира близо до село Дъбравка и също е част от природния феномен Белоградчишки скали