Не си от майките паникьорки.

Не. Разчитам на някакво мое шесто чувство. Тази година отидохме на рибарника, където редовно ходим. Иван (по-големият й син – б.а.) много обича. Езерото беше замръзнало и аз ги пуснах по леда. Естествено, там е плитко, а и се осведомих, че ледът е дебел 15 сантиметра. После споделих с приятели, казаха ми, че това е било пълна лудост, но беше много магично преживяване. Важно ми е да са щастливи, да вярват. Аз няма да съм винаги до тях и е хубаво да опознаят живота, без да съм непрекъснато наблизо.

Веднъж ми каза, че се притесняваш за бъдещето им в нашата страна.

Не знам защо съм го казала. Не познавам толкова добре живота в другите страни. Там има други клещи, които определят нещата, на които имаш право. България пък в някои отношения е много либерална, в други – не. Въпросът е да могат да опитат, за да направят избор. Най-важно е не мястото или хората, а да си намерил твоята територия, там, където се чувстваш добре, и няма значение нито времето, нито нищо. За мен това е театърът.

Разкажи за „Квартет“. Явор (Гърдев, режисьорът на постановката – б.р.) обясняваше за техническата част на нещата, но нищо не разбрах.

Има ли техника – има неизвестни. Няколко дни преди премиерата (тя се състоя на 12 май – б.р.) ще мога да ти кажа нещо повече, тъй като едва тогава и ние самите ще разберем какво се случва. Голямо приключение! На този етап знам, че ще бъдем на живо на една платформа, а на голям екран ще се излъчват нашите аватари, които ще преминават през различни трансформации. Но най-важно е всичко да може да се случи и без техниката. Това е важен текст – откровение зуа мъжа и жената. Хубаво е, че ми се случва именно в този етап от живота ми. Благодаря на Явор.

Хубаво е, че точно вие двамата със Захари (Бахаров) ще свършите това.

Аз съм много респектирана от отношението на Захари. При цялото му натоварване! Интересното е, че в текста на Хайнер Мюлер героите са с 10 години разлика, като героинята ми Мертьой е по-възрастната. Аз съм спряла да си броя годините (смях), но в действителност при нас със Захари е точно такава разликата.

Играем различни роли, възрасти и аз трябваше да намеря снимки от детските ми години, за да се направят нашите аватари. Беше много интересно пътуване през моите архиви. Много се надявам публиката да подкрепи не просто този проект, а усилието на новия екип на НДК да превърне това място в пространство за култура. А аз... аз просто ще изляза на сцената и ще си направя едно харакири. (Смее се.)

Ти се занимаваш със сто неща. Никога не съм усещала, че си уморена, изнервена. При теб всичко изглежда, че се случва с лекота.

Като оставя децата в училище и тръгна към Нов български университет, имам половин час за себе си, който с нищо не може да се замени. Докато шофирам, трябва да се гримирам, да се приведа в някакъв вид. Освен това вече не слушам радио и си уча текста. Поне за това не пише в закона, че е забранено. (Смях.) И така ми започва денят без празно време. А празното време е важно. Усещам, че губя умението да си го осигурявам. Надявам се през лятото да успея. Добре, че децата го изискват от мен.

Дженифър Лорънс споделя в интервю, че когато няма ангажимент и я питат: „Какво правите в момента?“, тя казва: „Рисувам. Лъжа, че рисувам, защото ме е срам да кажа, че нямам какво да правя“. Ти имаш ли такива моменти?

Да. Но аз веднага започвам ремонт. Даже последния път се претрепах, скъсах връзки и дори премиерата на Теди Москов щеше да се отложи, но кракът ми се оправи и всичко беше наред. Много обичам да пребоядисвам, да освежавам, да патинирам мебели. Някой ден бих си направила дърводелска работилница. Може би ще изкарам повече пари като дърводелец.

Дразни ли те това, че не можеш да се шириш по отношение на парите? Че каквото и да правиш...

Повече от това не мога да съм заета. Повече от 12 часа не мога да работя. Но изкарвам парите, които ме правят свободна. Мисля, че за актьор, който не прави компромиси, си позволявам достойно съществуване. Нищо не съм правила за пари и мога да отглеждам децата си, да си позволявам пътувания. Не знам много места по света, където да мога да си позволя това, което си позволявам. В един сезон да играя Пирандело и Мюлер. Това е голям лукс. Това не са комерсиални автори. Аз не искам много. Ако някой ден изкарам милиони, не знам какво ще правя. Човек от колко неща има нужда?

Каза, че спираш цигарите и ти е много нервно. Попитах те от колко време не пушиш и ти ми каза – от вчера. Спуках се от смях.

Да, спрях цигарите. Гледах децата да не са наоколо, за да не ги тормозя с моята абстиненция. В нашето съсловие много се пуши, а това е толкова противопоказно.

Знам, че спортуваш. Имаш ли време?

Свърши. Нямам време, а вече нямам и коляно. Ще трябва да си намеря нещо, все пак.

Има ли нещо, което със сигурност да знаеш, че не можеш да направиш? Не да си го пробвала, а предварително да знаеш. Например – не мога да скоча с бънджи, или...

Това ми е трагедията, че аз се оправям с почти всичко. И със сметки, и с дърводелство, и ремонти, и коли, и да свиря. Обаче ако трябва да изляза в открито море с лодка или сърф... просто изпитвам ужас от водата. Имам и едни кошмари с цунамита. Една серия такава, големи вълни, които заливат цели градове. Аз съм Козирог и се чувствам добре по върховете, но не в гора. Там, където има гледка. Но открито море – това е гибел за мен.

Има ли нещо, което те е събаряло?

Имаше такива моменти, в които се пишеше в жълтата преса за мен. Чувстваш се шпиониран. Ставаш обект на всякакви интерпретации за себе си, за живота ти, за близките ти... но аз нямам сили да водя битки, да опровергавам.

Има ли нещо, за което мечтаеш? Нещо, което изглежда напълно невъзможно, обаче ти се иска да го постигнеш.

Не, може би е от зодията ми, но нямам мечти като че ли. Когато станах ръководител на департамента в НБУ, Богдан Богданов ме извика в кабинета си и ми каза: „Сега трябва да си позволиш да мечтаеш. Да си представиш мечтата си за театрално образование“. И аз блокирах. В главата ми веднага се обажда този цензор, който ми казва – това не може да стане, и това, това не е реалистично и мечтата изчезва. А това е много лошо.

Трябва да се научиш въпреки всичко да имаш смелост да искаш. Аз я нямам тая смелост. Но мисля, че почти няма нещо, което да е непостижимо. Искам да отида на някой от полюсите, но всъщност и това е постижимо. Просто не ми е толкова важно.

През 2007 г. в ексклузивно интервю за EVA изключителната българска актриса Снежина Петрова разказа за осиновяването на сина си Иван – три месеца, след като момченцето беше станало съвсем официално нейно дете. Няколко години по-късно Снежина осинови и Никола. Предлагаме ви два вълнуващи откъса от интервюто със Снежина от 2007 г.

„Не искам да правя новина от факта, че съм осиновила дете, но дори и да имаше някаква възможност този факт да остане тайна, аз не бих искала да живея, обременена с това. Изчетох доста книги на психотерапевти и всички те казват, че дори детето никога да не разбере, че е осиновено, тази травма остава в него под формата на първична рана. Когато се захванах с осиновяването, не стъпвах на земята, летях просто – особено след срещата с детето. Но тези книги ме смъкнаха на земята. Подготвиха ме за всички трудности, които и аз, и той ще срещнем, докато изградим силна и истинска връзка помежду си“.
„Първата ни среща с Иван беше много вълнуваща. Той бе абсолютно неподвижен, липсваше всякаква реакция от негова страна. Мъдро издържа и огледа, и срещата. После разбрах, че това е характерно за децата от домовете. Те стоически, хладнокръвно и търпеливо чакат нещо да им се случи. Спомням си, че когато тръгнах да си вървя, той събра ръцете си като за молитва и така се разделихме. Следващите два месеца, в които чаках да си дойде при мен, ми се сториха най-трудни.“