Както в каубойските филми при дълги преходи дилижансите сменят конете на определени станции. Аз я причаквам във въпросния ресторант и докато обядва, си говорим, имаме около час. После оттук минават Малин Кръстев и Захари Бахаров, взимат Снежина и малката трупа "пътуващи актьори" заминава за Хасково, където вечерта имат представление - "Старицата от Калкута". След представлението се качват на колата и през нощта се връщат в София. Сигурно е изтощително, но на мен ми звучи чудесно и им завиждам много за дилижансите, конете, станциите, трупата и представленията.

Когато пристигаме, Снежина вече ни чака. Не може да повярва, че сме се вдигнали от София до тук за едно интервю. Убедена е, че сме част от "Сладко отмъщение" или нещо подобно и че всеки момент отнякъде ще изкочи Въргала и ще се хвърли да я прегръща. Не сме част от никаква скрита камера.

Исках да се срещнем и да разговаряме със Снежина не само защото е великолепна актриса с характер и харизма, която много внимателно подбира ролите си, но и защото съвсем наскоро животът й се промени и затова има една чудесна причина - Снежина Петрова си осинови дете. Мислех, че няма да иска да говори за това - тя е известна с оскъдните си и лаконични интервюта. Изключително елегантна, леко уморена, с невероятно красиви очи, тя притежава рядката дарба да пие бира така, все едно пие вино, и да яде кебапчета така, все едно яде сьомга. Честна дума! Искам да ми разкаже за сина си.

Снежина, как се казва твоето момченце?

Казва се Иван и е на 10 месеца. Дойде си с това име и аз не пожелах да го променям, въпреки че в комбинация с моята фамилия се получава най-баналното българско име - Иван Петров Петров. Но Иван е силно име. Освен това той е роден през лятото и така ще си има и един голям празник през зимата, който ще може да празнува с деца.

Разкажи ми повече за това как се реши на тази стъпка. В България осиновяването все още не е толкова разпространена практика, колкото е на Запад. И ми се струва, че повечето хора, преминали през това, предпочитат да мълчат.

За мен беше най-естественото нещо на света. Много приятели сега ми казват "Браво!", все едно съм някаква героиня, но аз наистина го възприемам като нещо напълно естествено. В началото бях притеснена, че няма да ме одобрят, защото съм сама жена, но се оказа, че не е така. Задвижих процедурата и шест месеца след това вече имах резултат. Ето че минаха три месеца, откакто Иван е при мен.

Как премина първата ви среща, спомняш ли си?

Беше много вълнуващо, и сега се вълнувам като си спомня. Той бе абсолютно неподвижен, липсваше всякаква реакция от негова страна. Мъдро издържа, и огледа, и срещата. После разбрах, че това е характерно за децата от домовете. Те стоически, хладнокръвно и търпеливо чакат нещо да им се случи. Спомням си, че когато тръгнах да си вървя, той събра ръцете си като за молитва и така се разделихме. Следващите два месеца, в които чаках да си дойде при мен, ми се сториха най-трудни. Домът, в който живееше Иван, бе извън София и пътувах до там всеки ден.

Честно казано, не мислех, че ще се съгласиш да говориш за това.

Не искам да правя новина от факта, че съм осиновила дете, но дори и да имаше някаква възможност този факт да остане тайна, аз не бих искала да живея, обременена с това. Много хора крият истината от детето колкото се може по-дълго. Вероятно защото смятат, че така ще е по-лесно за него, пък и за тях. Изчетох доста книги на психотерапевти и всички те казват, че дори детето никога да не разбере, че е осиновено, тази травма остава в него под формата на първична рана. Но мисля, че е нещо преодолимо.

Когато се захванах с осиновяването, не стъпвах на земята, летях просто - особено след срещата с детето. Но тези книги ме смъкнаха на земята. Подготвиха ме за всички трудности, които и аз, и той ще срещнем, докато изградим силна и истинска връзка помежду си. Вече не се притеснявам, защото видях как Иван ме прие мен самата и цялото ми обкръжение и колко е щастлив. Виждам, че е щастлив.

Децата в домовете се отучват да плачат много бързо, защото разбират инстинктивно, че плачът не ги придвижва напред. Просто няма кой да откликне на този плач. И Иван до тази седмица изобщо не плачеше. Но сега, когато го заведох на морето, се разболя - някакъв вирус явно. Заболяха го ушите и имаше едни четиричасови сеанси с непрекъснат плач, което пък ме обнадежди, че ще може да освободи и това чувство. Че ще може да започне да страда и да изкарва страданието навън, което е много важно и здравословно. Дори в плача изрече някакви нови срички, до които не можа да стигне в щастието си. Което според мен доказва, че страданието по някакъв начин придвижва човека напред.

Защо пожела да осиновиш дете?

На моята възраст това е едно от най-мотивиращите неща, които могат да ти се случат. В един момент виждаш, че кариерата, професията не могат да ти дадат всичко. Опитвах многократно да забременея, но не се получи. Преди две години почина баща ми и по този начин смъртта влезе в живота ми.

Ние, актьорите, и без това непрекъснато се занимаваме със смъртта. Но когато се сблъскаш с нея и в частния си живот, когато загубиш някой близък, много лесно може да изгубиш равновесие. Аз знам, че нищо не може да ми компенсира загубата на баща ми, но се опитвам да противопоставя нещо...Доколкото мога. И този живот, който виждам в очите на Иван, е толкова силен и така ме зарежда!

Имаше ли колебания, преди да задействаш процедурата? Искаше ли ти се да се откажеш?

Не, аз не се отказвам и не се колебая, след като веднъж съм взела решение. Двамата с Иван имахме голям късмет, защото всичко мина много бързо и много лесно. Изразих желание детето да е до една годинка. Точно тези деца естествено са най-желани, защото е много по-лесно адаптирането им към новите родители. За съжаление много често точно те са с неуредени документи от страна на кръвните им родители - нямат разрешително и т.н. Наистина мисля, че с по-голямо дете е по-трудно, но съм убедена, че си заслужава риска.