– Госпожа Данвърс?* – изписка Кат.

– Госпожа Данвърс. Тя ще те преведе по друго стълбище, не това, което ползваме ние, останалите. По мрачни коридори, към апартамента, който никой не е ползвал, откакто братовчедът Онесифоръс се обеси на една греда на тавана преди двайсет години. Апартамент, осветяван само от една четиридесетватова крушка, разкриваща едва-едва потъналите в сенки гоблени с избродирани по тях митични зверове и разкривени, гротескни образи. Това ще те удовлетвори ли?

– Струва ми се, че ме занасяш.

– Едва започнах описанието на онова, което те чака в Нортангър – продължи той с гробовен тон. – Счупена цигулка, ракла, която никой не може да отвори, скрит под слой мръсотия портрет, от който нечии очи те следят, докато обикаляш стаята. А госпожа Данвърс постоянно ще подхвърля неразбираеми намеци и ще те гледа с неприязън. А после ще започне да ти разказва истории за вампири и върколаци, за немъртвите, които се скитат по коридорите около твоята стая. Няма да пропусне да подчертае, че никъде в абатството няма мобилна връзка и после ще те остави да се вслушваш в заглъхващия шум от стъпките ѝ, убедена, че си доловила някакво странно пърхане в комина. И после ще откриеш, че вратата на стаята ти няма ключалка.

Междувременно Кат вече се кикотеше.

– Чел си прекалено много романи за Харпиите от Хебридите. Нищо чудно, че Ели няма много гости. Освен това не вярвам, че икономката ви се казва госпожа Данвърс.

Хенри се засмя.

– Почакай и ще видиш. Но недей да пищиш, когато се представя, това винаги много я дразни.

– Да бе, добре, както и да е. И на какви други наслади мога да разчитам, когато остана сама в западното крило?

Гласът на Хенри отново се сниши и стана толкова заплашителен, че от него човек можеше да настръхне.

– Нищо повече през първата нощ. Но щом преодолееш ужаса си достатъчно, за да си легнеш, ще потънеш в неспокоен сън, смущаван от тежки, тревожни кошмари. Нищо повече от това. Къщата ще те подлъже, създавайки у теб измамно чувство за сигурност. Но на втората или третата нощ ще се разрази силна буря.

– Разбира се. Грохотът на гръмотевиците ще разтърсва из основи дебелите каменни стени и ще отеква в околните хълмове. Вятърът ще вие на пристъпи в комина, наподобявайки писъците на банши и ще разлюлява гоблените, така че гротескните образи по тях сякаш ще оживяват.

Сега се смееше Хенри.

– Убедена ли си, че никога досега не си била в Нортангър? Че никога не си ставала от леглото посреднощ, за да огледаш по-отблизо някой гоблен, и не си откривала тайната врата зад него? Никога не си се борила с цяла поредица от логически задачи и судоку, за да успееш да я отвориш?

Кат изпищя:

– Стига!

– А после, когато вратата най-сетне се отваря, ти тръгваш на пръсти по широка каменна стълба, осветена от неземна алена светлина. Чуваш как нещо хрущи под стъпките ти и осъзнаваш, че стъпваш по изсъхнали кости. Но нещо продължава да те тласка напред, докато най-сетне се озоваваш в огромна подземна пещера, където банда уродливи вампири пируват с тялото на млада жена с много бяла кожа. Която напомня ужасяващо на...

– На кой? – Кат се беше увлякла от разказа. По някакъв начин Хенри беше успял да влезе в тон със собствените ѝ тайни, странни фантазии.

– На кого, искаш да кажеш?

Тя го тупна леко по ръката.

– На кой, на кого, няма значение. На кого прилича жертвата.

– На Бела Торп – заяви той с драматичен тон, след което избухна в истеричен смях. – Не издържам повече, Кат. Ти сама ще трябва да се погрижиш за потресаващия финал. Но ще трябва да побързаш – минем ли следващия завой, ще видим пред себе си абатството Нортангър.

Нищо не би могло да я развълнува повече от думите му. Всеки момент фантазиите ѝ щяха да добият плът. Тя вече едва овладяваше нетърпението си.

 

 *Госпожа Данвърс е демоничната икономка от романа на Дафни дю Морие „Ребека”, екранизиран от Алфред Хичкок със сър Лорънс Оливие и Джоан Фонтейн в главните роли. – Б. пр.