Роден на 17 декември 1970 г. в семейство с дълбоки корени в лекарската професия и политиката, в което мъжките наследници по традиция се кръщават Иван, Петър и Стефан

Баща му е д-р Стефан Москов, племенник на известния социалдемократ д-р Атанас Москов, майка му Емма Москова дълги години е шеф на Института за паметници на културата, беше и министър на културата в правителството на Иван Костов.

След като завършва Медицинската академия в София, д-р Петър Москов специализира във Франция, Великобритания, Испания и САЩ. Работи като старши асистент в болница „Св. Анна“ в Клиниката по анeстезиология и интензивно лечение. Член на ДСБ, женен, има син Стефан. Втори братовчед е с режисьора Теди (Стефан) Москов.

Чертите му са достатъчно остри, за да отхвърлят мисълта за мекушавост. С д-р Петър Москов, министър на здравеопазването, се запознаваме в коридора пред кабинета му. По риза е и възелът на вратовръзката му не е точно стегнат. Кежуъл излъчване на градско момче, което има да свърши някаква работа. Води ни към кабинета си като по пътя затяга вратовръзката и слага появило се отнякъде сако.

Положението в кабинета също е кежуъл, навсякъде папки и кутии „Парламент“. Симпатичният безпорядък по масите и бюрото смекчава атмосферата на стаята с размери на малко футболно игрище, наследена от соцминалото на сградата. Любимият на д-р Москов „Арсенал“ спокойно може да проведе тук някоя и друга тренировка. Сядаме един срещу друг, ръцете му са върху масата и докато говорим, през цялото време върти халката на пръста си. Ще стигнем и до нея.

Как започва денят на един здравен министър?

С кафе с мляко. Минава през избиране на играчка за детската градина за сина ми. Важен ритуал. Днеска избрахме Тор с чука, героя на „Марвел“. Защото Георги Кузманов, ако не се лъжа, от детската, пък имал Хълк и сега щели да видят кой е по-якият. След което – било в 8, било в 8,30, денят ми започва да се случва на това бюро.

А когато не бяхте министър?

Започваше по същия начин, но с рапорт в клиниката.

Къде държите сега докторската си престилка?

Престилките ми са на отговорно пазене в общия ни кабинет с д-р Димитър Николаков в болница „Св. Анна“. Медицината е професията ми, това, с което се занимавам в момента, е временно задължение.

Едва ли не съм страдал. Имало е случаи, когато и аз, и колегите ми, сме имали целодневно или целонощно общуване с алкохола вследствие на тежък ден, вследствие на тежко разочарование, свързано с работата ни. Изгубен пациент или просто някакъв пореден административен идиот, който те кара да се занимаваш не с медицина, а с друго. Но не ми е идвало да си захвърля престилката.

Как избрахте специалността си – анестезиолог?

Като влязох да уча медицина, от първи курс с мои колеги започнахме да работим в приемното на „Пирогов“ като санитари. Когато натрупахме необходимия стаж – втората или третата година, станахме сестри. Там се сблъсках с интензивната медицина и със спешността.

След завършването, когато си търсех работа, животът ме срещна с човека, който в професионален план ми е дал много, покойния ми учител в анестезиологията доц. Петър Тенчев. Какво ме увлече в тази специалност? Възможността да има екип, който взаимно си пази гърба в ситуация, в която човешкото здраве и живот са в ръцете ти. Това създава чувство за колектив, за отговорност, което малко хора познават.

Не бих могъл да се занимавам с това да променя стойността на кръвното ви от 140 на 120 – безкрайно важно е за вас и за този, който го върши, но за мен смисълът е в моменталното усещане за добре свършена работа или пък тежкото разочарование от загубата.

Броят на приспаните от вас равен ли е на броя на събудилите се?

Като при летците, нали... Броят на излитанията да е равен на броя на кацанията. Не е, за съжаление.

Как се възстановявате психически след такива ситуации?

Едни добри 20 години работих в една от най-тежките интензивни клиники. Когато си на такова място, колкото и рационално да мислиш, колкото и да си бил обучаван, че човешкият живот се крие в електрическите потенциали и концентрацията на определен вид йони от двете страни на една мембрана, се убеждаваш, че има и нещо друго. Понякога си го мериш с него, бориш се, решаваш, че си победил.

Създаваш си някаква собствена приказка за борбата между теб и смъртта, между теб и нещото, което прави живота такъв, какъвто е. Няма да видите човек, работещ в интензивна клиника със съответния опит, който да не е убеден, че има неща, които не познава. Да не звучи окултно, но човек вижда много неща на такова място. И от ежедневието си се уверява колко е малък, колко необятно нещо е животът и непостижим като познание.

Сам ли се насочихте към докторлъка?

Имах идея да стана футболист. Играех нелошо футбол в ученическите години. Преди това може би като всяко дете в махалата в София исках да бъда боклукчия. Колата беше огромна, оранжева, вдигаше шум и вършеше важни, тежки неща. Спомням си, че майка ми и баща ми потъваха в земята, когато на мили семейни събирания някой питаше: „Кажи сега какъв ще станеш, баби“ (преправя си гласа) и ти казваш гордо – боклукчия. Иначе за докторлъка фамилната обремененост я има.

Половината дядовци, чичовци в моя род са лекари. Сигурно има двама-трима професори по медицина. Един от братята на дядо ми, проф. Гочо Москов, е строил със собствените си пари сградата на Първа хирургия. Другият брат на дядо ми е един от основателите на съдебната медицина. Има и други чешити, например чичо ми Атанас Москов е доктор по международно право.

Той се занимава с политика и 1947 г. успява да бие на изборите Г. Димитров в Димитровски район на София. След това „успява“ да прекара 2-3 г. в следствения арест, след това години в Белене. Та го има и другото – занимания с политиката. Като цяло никога не съм имал особени съмнения, че ще бъда лекар.

С футбола какво стана?

Счупих си крака, което способства да седна и да уча качествено за приемните изпити за лекар.