Да се върна към изложбата. Заставайки в центъра на галерията, обградена от огромните образи на едно младо и едно старо тяло в докосване, в прегръдка – Марий Росен дори носи Мама Злата на конче – за мен беше като неочаквано връщане в детството, когато все още си един малък, гол никой и нищо, непознаващ греха и всички съпровождащи го бариери и предразсъдъци.

Да, в първия момент, докато окото свикне, си шокиран да видиш бъдещото СЕБЕ СИ, защото, да не се заблуждаваме, голото тяло на 79-годишната Мама Злата е всеки от нас, ако доживеем до нейната възраст. И това тяло вече е лишено и освободено от секс, то е просто набръчкана обвивка, от която ни гледа закачливо-ироничният поглед на тази до последния си дъх актриса. Този поглед казва да не се страхуваме от старостта, защото тя ще ни направи отново невинни. Сексът ще си отиде като действие, за да отстъпи на изначалната, детска свобода да сме истински.

Голотата на старото тяло не е красива по лесен начин, защото отваря вратата към вечността, а за този, който не вярва в светлината и енергията й, дори надникването е страшно.

Замислих се дали ако имах малко дете, бих го завела да види тази изложба. Вероятно да, ако съм със сегашното си познание. Какво по-полезно бих могла да направя за детето си, освен да му покажа красотата във всичките й възрасти. В случая не голотата е страшна, страшна е смъртта на материята. И колкото по-рано едно дете свикне с тази идея, мисъл и визия – с която аз, възрастният, преживял един куп смърти човек, не съм свикнала, – толкова по-добре за него.

Преди да имат собствен, личен опит, децата научават за света това, което ние им предложим по нашия, често опорочен вече, начин. Не бихме ли направили услуга на бъдещите поколения, правейки ги не само по-толерантни към старите хора, да ги срещаме с подобни произведения на изкуството, вместо да ги забраняваме?

И да им разказваме едни нови приказки, в които старицата не е непременно зла или добра вещица, а човек, пътуващ към един друг свят, който може да бъде обяснен в зависимост от ценностната система на родителя – чрез Бог или чиста наука, която обаче не отрича трансформацията на енергия, нито звездния прах, от който е направено всяко тяло. Младо или старо, за звездния прах човешките времеви измерения нямат значение.

Ето това ми се прииска, докато гледах тази изложба. Съзнавам, че не би било лесно, но то не е лесно за нас, възрастните, с изградени, закостенели представи за всичко. Обградени от стените на високия морал и предразсъдъци. А децата са бял лист, върху който можем да нарисуваме всичко по най-красивия и хуманен начин. За да им помогнем някой ден и те да направят този преход с мъдрост, красота и минимална болка.

Животът е прекрасен до последния ти дъх, ако допуснеш да е такъв. Това казва погледът на Мама Злата. И тялото й всъщност е без особено значение.