А София планирано бебе ли беше?

Иван винаги ми е казвал, че иска да имаме дете, трябваше аз да съм готова за тази стъпка. И в един момент реших, че е дошло времето. Казах му: „Хайде да си направим дете“. Спомням си, че той ми отвърна тогава: „Сигурна ли си? В момента си в силата си, играеш много, пътуваш много. Едно дете ще промени това със сигурност“. Отвърнах му, че искам, че всичко друго ми изглежда безсмислено. Никога не съм била болезнено амбициозна. Не разбирам някои колежки, които обясняват как сега влизат в тези репетиции, после изкарват тази премиера...

И времето си минава и в един момент се обръщаш и к’во имаш зад гърба си? И най-гениалната роля да си изиграл, рано или късно това представление ще падне. Ще се сетят двама-трима колеги – е, тя навремето каква хубава роля направи! И к’во като кажат това?! Освен това вече бях сигурна, че Иван е човекът. Забременях още от първия опит.

Как се реши да родиш по естествен път, сега масово раждат със секцио?

Исках да родя нормално, но със спинална упойка. Няколко дни преди термина Иван трябваше да води Арменския бал в Пловдив и аз тръгнах с него, защото се чувствах добре и не ми се стоеше сама вкъщи. Щом влязохме в ресторанта, където щеше да се състои въпросният бал, започна да ме боли по особен начин кръстът. Не силно, но особено. Помолих една позната да ме закара до болницата, там ме прегледаха и ми казаха: „Имате 4 см разкритие“. Аз въобще не се шокирах, тъй като бях чела, че при първо раждане разкритието се получава по сантиметър на час.

„Да, обаче при вас много бързо се случват нещата“, ми обясниха те и започнаха да свикват екип да ме изражда. Взех да им обяснявам, че не съм се подготвила, нищо не съм си взела, че искам да родя в София и че ей сега ще тръгна за там. Една лекарка най-сериозно ми каза: „Ако тръгнете сега, има огромен шанс да родите преди тунелите на Ихтиман, обаче както решите. Ето ви едни стерилни ръкавици, защото може да се наложи бащата да изражда по пътя“.

Върнах се при Иван, казах му, че раждам, той прекъсна воденето и тръгнахме за София. По пътя контракциите ми станаха през две минути. Бях решила да раждам в „Шейново“, но още щом влязохме в София, казах на Иван да завива към Окръжна болница, защото положението става нетърпимо. И всичко се разви светкавично. Иван ме остави и тръгна за вкъщи да ми донесе някакъв багаж. На мен ми казаха, че вече имам 8 см разкритие. Тогава им обясних как съм решила твърдо и категорично да родя с упойка, а те ми обясниха как вече е безнадеждно късно, защото упойката се бие някъде до 4 см разкритие. И докато се разправяме за упойката, започна много силната болка. Едната ми ръка се сви като чуканче, не можех да я разгъна. Те ми викат – дръж се за това въже и напъвай! Как да се държа, като едната ми ръка не работи!

Някакъв гърч или спазъм беше това, но аз започнах да викам, че получавам инсулт. След което ми изтръпна главата и се разкрещях, че получавам инфаркт. И докато се чудя инсулт ли да получа, или инфаркт, родих. Звъннах на Иван, който още дори не беше стигнал до нас. Той ми вика: „К’во, още нямаш разкритие, нали?“. „Не, родих“. Родих като циганка, на която това й е 17-ото дете. А като знам как си бях планирала всичко – как ще родя от понеделник до петък, от 8 сутринта до 2 на обяд най-късно, за да са на линия всички лекари и всичките да дойдат при мен. Е, родих в петък срещу събота, в един през нощта и не в тази болница, в която си бях намислила. Така се случва с плановете...

Обаче София е тръгнала към белия свят, докато сте били на път. Сигурно ще е пътешественичка.

Много се надявам да пътува. Много се надявам да не стане актриса, макар че няма да й попреча, ако реши. Аз, когато я родих, не осъзнах веднага какво точно се е случило, майчинските ми чувства се появиха по-късно. Не съм от тези, дето казват – като видях детето, още в първия миг почувствах... Когато ми я подадоха след раждането, изживях истински шок, защото все едно ми дадоха един малък Иван. Иван, но тежащ 3500 г. И после като се завъртя всичко с режим, с кърмене... През първия месец имах чувството, че всеки момент някой ще звънне на вратата, ще ми каже – благодаря ви много, че го кърмихте, че го гледахте... И ще си го вземе.

Колко време кърми?

Година и два месеца. Мислех, че никога няма да спра. Тя отказваше да яде пюрета, отказваше всичко. Накрая просто спрях да я кърмя и още на другия ден й дадох пържола. И тя я изяде.
На мен не ми тежеше кърменето. Единствено си мечтаех да мога да изпия 50 г домашна ракия с таратор и шопска салата и да изпуша една цигара.

И през това време Иван какво правеше?

Още в деня, в който със София се прибрахме от болницата, Иван каза да му оставя едно шише с кърма и да изляза с приятелки. „Четири дни си била в болницата, излез, седни някъде, купи си някакви дрехи, аз ще се справя.“ После вечерта я изкъпа и по-нататък продължи все той да си я къпе. Бях притеснена, защото от приятелки бях чувала как мъжете им си седят вкъщи, а когато се появи детето, изведнъж стават неописуемо заети и ангажирани с неотложни дела.  

Кога се върна на сцената след раждането?

Ами тя беше съвсем малка, когато ми се обадиха по спешност да вляза в едно представление – в „Кръщене“ на Камен Донев. Трябваше да науча от днес за утре буквално цяла една роля, на другия ден да отида на репетиция и вечерта да изляза на премиера. Първоначално казах – аааа, не, невъзможно, аз съм в майчинство. Но колегите ми обясниха ситуацията, а Иван каза – давай, ще се справиш!

Цяла нощ учих текст и на другия ден излязох на премиера, не ме питай как. После режисьорът Асен Шопов ме покани на разговор и каза, че иска да поставя „Железният светилник“, но аз трябва да изиграя Катерина, иначе няма да го прави. И аз пак тръгнах да отказвам с: „Ааа, не!“ А Иван пак ми каза: „Сега ти е времето, играй!“ И после дойде предложението да стана водеща на риалити формата по Нова телевизия „Фермер търси съпруга“.

Като разбрах, че ще се пътува, естествено веднага отказах. Иван отново се намеси. „Приеми. Детето ще пътува с теб, а аз ще идвам след представление при вас да помагам“. И ме нави. Никога няма да забравя първия снимачен ден на шоуто. Ние сме насред едно поле с крави.

София е на шест месеца, в коша си, в колата, всички прозорци са отворени, защото навън стана около 40 градуса по обяд. И София реве. Изведнъж реших, че в никакъв случай няма да се справя и че съм абсолютно луда да тръгна по този начин с толкова малко бебе. И се разревах и аз. Беше кошмар. Обаче после нещата някак се наместиха, създадохме си режим. Кърмех я, те ме изчакваха, после продължавахме да снимаме. Вечер Иван идваше при нас и така се справихме. Дори имам много хубав спомен за този период.