Тъкмо започваме да си говорим с Алекс, и телефонът й звъни. Иван Ласкин е. Като разбира  къде се намира жена му, той моментално й заръчва да вземе суши за вкъщи. Хосомаки, сашими, нигири и прочее. Малка суши планина. „Аз не обичам суши – обяснява ми Алекс. – София и Иван обаче обожават. И ето, имаме си вечеря.“ София, сигурно сте се досетили, е четиригодишната й дъщеря.

Предишния път, когато правих интервю с Алекс Сърчаджиева, беше преди седем години. Беше съвсем скоро след смъртта на майка й, актрисата Пепа Николова, и тя беше още много тъжна. „Не знам защо ми се случват тези неща“, каза ми тогава.

Сега Алекс е на съвсем друг етап от живота си – спокойна е, самоуверена, и усещането ми е за човек, който се чувства сигурен. Не само защото си има Иван и София. Преди няколко години Алекс направи истински бум в ролята на ководеща на телевизионния риалити формат „Биг Брадър“ редом с Ники Кънчев. Води също и форматите „Фермер търси съпруга“ и Dancing Stars.

Забавна е, лека, реагира светкавично, има усет за шоу, страхотна е! Преди няколко месеца пък обяви, че напуска Театъра на българската армия – първия театър в живота й. Направи го отново със самочувствие и без да си оставя вратички назад. „Можех да продължа да играя някои от представленията на хонорар като гост актьор, но си казах: след като напускам – напускам“, казва тя. Сега е част от трупата на Сатиричния театър и само за пет месеца, откакто играе на новата сцена, вече има три нови представления.

Три премиери за пет месеца! Не е ли много това?

Много е, бързичко ми се случиха нещата. Ето, тази сутрин започнахме репетиция на третия спектакъл – „Убийство в експреса“. Криминална комедия, малко трилър, малко фарс, готина е пиесата. Чувствам се много добре в Сатирата.

От две години искам да го направя. Нямам проблем с колегите, не ми харесва управлението. Не искам да завися от такива хора. Не искам да завися от интриги. Това е легендарен български театър, а в момента там не се диша, поне за мен. Аз играех в пет представления, най-касовите и според мен най-стойностните, винаги при пълна зала. Дори само „Чайка“ и „Железният светилник“ са ми достатъчни. Но сега има лъжи, интриги, всякакви неща, които не трябва да се случват под покрива на един театър.

Чисто емоционално ми беше трудно, но когато си тръгнах, се почувствах все едно съм излязла от затвора. Свободна. В Сатирата първо ме поканиха за едно представление, после за още едно, после ме поканиха на щат. Вече не си влагам емоциите и чувствата така лесно, защото това е неблагодарна професия.

Как би определила настоящия момент от живота си?

Чувствам се много добре. Заобиколена съм от хора, които харесвам, и правя неща, които харесвам.

Значи плуваш в спокойни води.

Да, но и не съвсем. Особено в края на миналата година въртележката беше страшна. Имах три премиери в Сатирата и успоредно с това водех „ВИП Брадър“. Много хора смятат, че дейли епизодите на Брадъра, които водя сама, са на запис, а всъщност са на живо. Така че аз ставах сутрин, занимавах се със София, отивах на репетиции, после на представление или на предаване. И в 22,30 ч. се прибирах вкъщи смазана. Не знам как оцелях. Добре че Иван е много отговорен и грижовен баща и много ми помага.

Това че си актриса, със сигурност ти помага за телевизията, а това че си водеща, помага ли ти за актьорството?

Да водиш предаване на живо, е огромна школа. „Биг Брадър“ не е първият формат, който водя, преди това беше „Фермер търси съпруга“, точно след като родих София. Но всъщност още когато бях на 17 водех заедно с други хора „Мело ТВ мания“ и после, когато в трети курс в НАТФИЗ Ивайло Христов ме взе да играя в представлението „Ножица-трепач“, телевизионният опит много ми помогна. Знаеш, че това е представление, при което има жив контакт с публиката – въпроси, различен финал всеки път – и трябва да имаш бързи, живи реакции. Така че – да, помага.

Когато напусна Театъра на армията, мнозина казаха, че Иван те е навил.

Иван напусна Армията доста преди мен, но горе-долу по същите причини. Но не, не ме е навил той. Иван винаги много внимателно обмисля всичко, което прави, и има много вярна интуиция. Имало е случаи, когато съм му казвала за някакво предложение – приеми го, супер е, а той ми е отговарял – не, нищо няма да стане от това. И впоследствие се оказва прав. Бяха му предложили в TV7 да прави предаване, той отказа с мотива, че нещо там не е както трябва. И ето че наистина се оказа един огромен балон. При Иван е много сложно. Той е на този фронт от 13-годишен, когато се снима в сериала „Васко да Гама от село Рупча“. Бил е истинско дете звезда.

Мисля, че е единственият от българските деца актьори, който продължава с актьорството. Виждаш ли на Запад какво става с децата звезди, с Макколи Кълкин например. Иван ми е казвал: „Александра, мен ме посрещаха като Тодор Живков. Когато пътувах на срещи с публиката из градовете, пред табелата на входа на града стояха жени в народни носии с питка и сол в ръце. Целият град идваше на тези срещи“. Да се съхраниш след такива неща е много трудно.

Алекс, всички бяхме влюбени в мъжа ти. Наскоро го гледах в едно телевизионно предаване. Много плаче този Иван Ласкин! Защо плаче толкова?

Аз много обичам Иван. Живея с един изключително добър, честен, прекрасен мъж, много раним и много чувствителен, който просто рядко си позволява да се разкрива, в случая го направи. Ние наистина сме като едно цяло. Живеем заедно, работим заедно, пътуваме заедно, имаме дете. Чувала съм, че това е ужасно, че си омръзвате, а пък на мен...

На теб ти е супер.

Ами да, аз се чувствам супер. Живеем в хармония. Когато ме питат кой от двама ни е по-силният във връзката, отговарям, че всеки един е по-силен за другия. Откакто сме заедно, вече девет години, сме се разделяли за по-дълъг период само два пъти – веднъж за пет дни, докато той снимаше филма „Стъклената река“, а аз имах представления в София, и втори път, когато влезе за една седмица в Къщата на „ВИП Брадър“.

Как стана така, че сега сте заедно и си имате София?

Снимахме заедно във филма „Най-важните неща“ и Иван ми каза: „Някой ден ще се оженя за теб“, а аз му отвърнах: „Я си гледай работата!“ После дълго време бяхме просто приятели и колеги. Като приятел и колега той идваше в болницата при майка ми. Когато почина майка ми, аз не исках вече да играя. Трябваше през септември да започнем репетициите на „Боряна“ по Йовков – първото ни съвместно представление, но майка ми вече я нямаше. И аз казах, че се отказвам от театъра.

Най-близкият ми, единственият ми близък човек го нямаше, аз ще се правя на... артистка. Тогава Иван и една моя приятелка много ме подкрепиха и ми казаха, че трябва да започна репетициите дори само за да се разсейвам и някак ме убедиха. По това време Иван заедно с други мои приятели почти живееха у дома. Много важна беше за мен подкрепата му. Защото някои хора, които много убедително ми казваха: „Можеш да разчиташ на нас! Ще видиш, ние ще сме до теб!“, отдавна ги няма. Човек може да разбере на кого може да разчита при гадни ситуации, уви!