Джулиан Мур спечели „Оскар“ с ролята си във филма „Все още Алис“, а аз затварям книгата на Лиса Дженоува със същото заглавие и съм щастлива. Може би е малко странно след роман, в който героинята се разболява от Алцхаймер и накрая е с почти изтрит харддиск. Алис Хаулънд е професор по психология в Харвард, зловещо умна и паметлива. Може да цитира точно имената на трудовете с годините и авторите им, които използва в научните си разработки – всеки, който е писал библиография, знае каква досадна и непредразполагаща към помнене материя е това. Тялото й е в отлична форма. Въпреки че навършва 50, Алис тича всеки ден по 8 километра, мисли дори за участие в Бостънския маратон, прави йога, мускулатурата й е съвършена. Омъжена е за друг блестящ ум – Джон, и той преподавател в Харвард. Има три пораснали деца.

Всичко е прекрасно до деня, в който започва да забравя. Или по-точно разбира, че забравя отвъд обичайното. Започването е отпреди това, но тя не го е забелязвала. Стряска се, когато един следобед тръгва да тича по обичайния си от години маршрут и в един момент установява, че не знае къде е и как да се прибере вкъщи. Отива на изследване, очаква да чуе обичайното – забравяне в следствие на стрес, преумора, малко сън. Или проява на онази досада - менопаузата. Но докторката се усъмнява, пращя я на изследване. Диагностицират Алис с ранна форма на Алцхаймер – това е, когато болестта се появява при хора под 65 години. Започват експериментално лечение, но Алис все повече губи паметта си. Понякога изглежда като пропаднала през заешка дупка в Страната на чудесата, където нищо не е там, където очакваш и никой не е това, което познаваш – асоциацията с героинята на Луис Карол е пряка.

Лиса Дженоува успява да предаде случващото се през очите и ума на Алис, заедно с нея ние губим късове от реалността, усещането е абсолютно истинско. Заедно с Алис един ден отиваме в университета, където е необичайно спокойно, доволни сме, че никой не ни тропа на вратата и не звъни по телефона, отмятаме маса работа и се прибираме вкъщи в чудесно настроение. И там разбираме, че сме отишли по пижама в университета, където е било толкова спокойно, защото е нощ.

Лиса Дженоува обяснява брилянтно заболяването, но някак си без да е прекалено медицинско или досадно. Това е човешка история, а не анамнеза и се чете бързо. Накрая единственото, което си спомня Алис, е чувството за любов – тя не знае кой е около нея, но в сърцето й все още има топлина. Тя е все още Алис.

„Все още Алис“ е единствената художествена книга, препоръчвана от Американската асоциация за борба с болестта Алцхаймер. Лиса Дженоува казва, че вероятно читателите й на моменти се чувстват некомфортно близо до болестта. Аз съвсем егоистично ще призная, че книгата донякъде ме успокои. Както мнозина и аз имам фобия, че може да ме сполети Алцхаймер. Сега разбрах, че все още нямам. Да, забравям, да, паметта ми понякога прилича на решето, от което изпадат места, случки и хора. Но не е Алцхаймер. Все още не. Прочетете тази книга. Тя е за онова, което ни прави хора и което остава в нас след като се загубим по пътя към вкъщи. Човешкият Х фактор.