Райна Кабаиванска - пътят на един диамант

сглобен от няколко звездни истории от живота на оперната прима, които тя ни разказа през трите дни на гостуването ни в Модена в навечерието на 80-ия си юбилей

Ваня Шекерова 04 February 2015

Снимка: Светослав Караджов

 

Ден трети: Спомени и гафове

Паркираме пред жилището й малко преди уречения час за снимките за корица. Посреща ни икономката й. Райна изглежда удивително добре, буквално сияе. Предлага заедно да избираме какво да облече за снимките и ни въвежда в нейната спалня. Голямото легло от ковано желязо е застлано с ръчно плетена кувертюра. Бяла. Нощните шкафчета са отрупани с книги. Тоалетната масичка – с парфюми и гримове, красиви кутийки за бижута.
Вади от гардероба разкошни рокли, блузи, сака, подбира бижута към тях.

„Аз бях една от най-скъпоплатените певици навремето. След всяка премиера си купувах диамантено бижу. Но от 15 години не съм ги виждала, те са в банката. Сега заради тях могат да ти отрежат ръката.“ Въпреки това примата разполага със солиден набор красиви и ефектни бижута, които комбинира с дрехите. По едно време, докато снимаме, вкарва едно: „Абе я да си сменя обиците! Ще кажат хората – тая пък Райна, само едни обици си има!“

Уникалното й бижу е пръстенът с диамант, завещан й от Дзита Фумагали, позира и с него, показвайки ни Дзита на портрет, рисуван с въглен, на една от стените в кабинета си. Тук някак съвсем логично ми изглежда да вмъкна разказа на Райна Кабаиванска за това как в качеството си на звезда от световна величина е изпълнила заръката на своята учителка: „Една прима трябва да има кожа!“

В началото на 80-те години Кабаиванска решава да осъди Ла Скала за нарушен договор. Театърът веднага й изплаща солидна сума като неустойка, за да предотврати скандала. А Райна я инвестира във възможно най-скъпото визонено палто. С което се появява на един прием, след като е пяла на благотворителен концерт в Ла Скала, където е и директорът на Скалата. Тя усмихната му благодари за подаръка, който са й направили, и на удивените му очи обяснява – ето това палто.

Какво нахалство!

„Едно време бях голямо диване. Спомням си, пеех „Палячи“ с Караян. Била съм на 26-27 години. Той ми казва: „Стой на едно място, не се движи толкова“, защото той си мисли за филма, винаги филмираше спектаклите си. А аз тичам, хвърлям се темпераментно. „Абе, моля ти се, спри се!“ И викам: „Вижте какво, ако не ме харесвате, си тръгвам“. Не е било самочувствие, а глупост. Това е знак, според мен сега, за неувереност. Връщам се вкъщи. И ми звъни телефонът и директорът на Скалата вика: „Имаш ли ти представа кой е Караян!“ Е кой да е? Върнах се аз с наведена главица. Но Караян не ми прости. За десет години и повече ми сложи кръст. После ми каза: „Какво нахалство!“

Сега съм доста смирена. Заради моите деца също. Сега простите и нахалните хора командват. И аз се усмихвам на глупаците, унижавам се. Вече не ходя на конкурси, защото се вбесявам. До мен са седнали артистични директори на най-големите театри, но не разбират кога някой пее фалшиво!“

„Аз направих кариера с невъзможно име. Аз съм Иванова, Райна Якимова Иванова, но татко реши Кабаиванска. По едно време ми предлагаха да съм поне Райна Кабаи. Не се съгласих.“

Баща ви ли беше най-важният човек за вас?

Баща ми. Беше много хубав, човек с фантазия. Той направи „Балкантурист“. И го обвиниха, че е направил нещо буржоазно, че е сложил в офиса картини от най-добрите български художници. Тогава той си остана на научна работа по специалността си, беше ветеринарен лекар. Но откри някакъв минерален извор. Беше предприемчив ум в режим, с който нямаше нищо общо.

Тръгна с влак да описва и изследва извора. Съобщиха ни, че е мъртъв – загинал в катастрофа с военен камион заедно с шофьора. А билетът за влака на връщане беше в джоба му. По онова време всичко можеше да се случи. Комунизъм имаше. Можеше да изчезнеш и толкоз. Спомням си, изчезваха деца от класа. И ние не питахме даже. Страхът беше вътре в нас. Вие, слава Богу, не ги знаете тези работи.

Кой е най-яркият ви спомен от онези години?

Бяхме евакуирани по време на бомбардировките в Чирпан при баба ми, на която съм кръстена. Когато заминахме през януари 43-а, беше много тежка зима с дебел сняг, пеша от нашата улица „Ивац войвода“ до гарата сме вървели. Дядо, баба, майка ми. А баща ми беше партизанин. Спомням си как хвърляха убитите партизани на площада в Чирпан. Не ми беше много ясно какво става, но инстинктивно ходех да търся татко там. А сега де! Между тези тела захвърлени. Значи нещо съм чула, недочула. Те криеха от нас какво се случва. Шепнеха си възрастните. Но нещо ми е влязло в главата. Стига български спомени, омръзнахте ми! (Смее се.)

Давайте италианските тогава! Тръгвате от София и се озовавате в Милано.

Да, с 4 куфара, мама ме изпрати, и с храна – консерви и кашкавал, знаехме, че при капитализъм се умира от глад. 48 часа пътувах с Ориент Експрес. Мама беше много изплашена, с баща ми, с брат ми се бяха случили лоши неща. Но ме насърчаваше да замина, „тук най-много учителка да станеш“, казваше. Тя беше учителка по физика. Един хубав ден не е имала в живота си. Като се върнеше от работа, ни плясваше по един шамар на мен и брат ми, просто така...

Успявахте ли да се издържате само със стипендията в Италия?

Живеех най-напред на квартира с две работнички от фабриката за сладки. Бяха от Германия и ми носеха тортички. Със 160 хиляди лири стипендия не можех да си позволя повече от стая в шумен апартамент. За пеенето си също получавах нищожни пари. Беше такава мизерия, че... Помня как трябва да ида на генерална репетиция в Скалата, а има стачка и трамваите не вървят. Аз тръгвам пеша. Когато пристигам, всички са навън, казват:

„Безобразие, къде си, защо закъсняваш, защо не взе такси!“ На мен и през ум не можеше да ми мине да плащам за такси...

« предишна страница следваща страница »
ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР