На една напориста красавица, която много иска да прилича на Мария Калас и дори се опитва да пее като нея, не й се получават нещата, защото имала хрипове, както обяснява. Това кара Райна да спре и с много тих глас, който обаче звучи адски категорично, да каже на своите „рагаци“: „Когато пееш, няма нищо друго освен пеенето. Не мислиш за друго, не усещаш друго, отваряш уста и пееш.“ (Не е ли това същността на творчеството, на Божията искра, на таланта, който се извисява над другите? Хемингуей го е казал по друг начин: „Как пиша ли? Просто заставам над пишещата машина и оставям сърцето ми да кърви.“)

…С безкрайно търпение Райна работи с младите – изпипва всяка нота, лигатура, пауза, тънко и внимателно, сякаш шлифова диаманти. След два часа и половина всички са уморени. Не и Райна. „Добре, почивка за обяд“, обявява тя. И отваря огромна кутия с пица, с която успява да нахрани всичките си студенти. Както е постъпвала с нея учителката й Дзита Фумагали…

Историята на един диамант

„Учителката ми беше щедър човек. Сега се усещам, че я имитирам в жестовете й. Тя никога не вземаше пари. Аз свирех на пианото по време на уроците, после тя ми даваше да ям. Дзита Фумагали. Пое ме като майка, когато пристигнах в Милано, в Ла Скала, само на 23 години...

Дзита Фумагали е родена през 1893 г. Ставаше сутрин към 11 и в 12 се появяваше облечена, с перлите, гримирана. Накрая не виждаше и се гримираше ужасно. Когато отидох за първи път да пея в малък провинциален театър, бях бедна, с български дрешки. Имах едно палто ужасно, беше на майка ми, но преобърнато. А моята учителка вика: „Така не можеш да пееш, ти си примадона.“ И ми носи една лисица. Ама мирише на нафталин, изядена, пробита, някакъв ужас. Слага я обаче върху моето българско палтенце. „Примадоната трябва да има кожа!“

После пристига с една шапка плетена. „Добре си, добре си.“ Ама аз не се гледам, тя ме докарва. „Много е скромна шапката.“ И ми забожда една брошка. И тръгнах аз с брошката на шапката, с лисицата, която миришеше зловещо на нафталин, и съм си взела билет за трета класа влак. Най-мизерната, с дървени седалки. Ама пък примадона! Каква карикатура съм била!

Дзита Фумагали живя до 102 години. При това с главата си. Докато беше жива сестра й, я поддържаше. После я поехме с един колега, също неин ученик, накрая я настанихме в пансион. Когато почина, пеех в Марсилия. Мъжът ми организира погребението. Една година преди това беше ми писала да й купя 8 метра бял тюл, за да го сложим в ковчега й. Имаше една-единствена ценност, един брилянт, който винаги носеше в чантата си. И го беше завещала на мен, за да „го разхождам още по театрите“.  

След смъртта на Дзита намерили в документите й писмо от общината в Милано, с което я уведомявали, че може да вземе пенсията на съпруга си, който бил починал. А тя се разделила много отдавна с него заради изневяра, без да има развод, и не е поискала и стотинка от наследството му. Живееше в мизерия. С единствената си ценност – диамантения пръстен.“

След пицата пак белканто, белканто, белканто… Маестра сяда на рояла, по женски, с кръстосани крака. Подава с една ръка като диригент, с жестовете си води, а учениците й я следват. Следват я впрочем навсякъде, където прави майсторски класове – лицата от Модена разпознаваме и в София два месеца по-късно.

„Сега певците трябва да са красиви, слаби, интелигентни, гласът е на последно място“, казва Райна. По времето, когато тя е покорявала оперните сцени, първото, което публиката, това хищно животно, е дебнела – било вярното изпяване на всяка една нота без значение дали от драматично красивата Мария Калас, или от грубоватата „с външност на кралски гвардеец“ Джоан Съдърланд. Райна е надарена и с хубост, и с глас, и с характер. Които още в началото на кариерата й я правят любимка. На публиката, на режисьорите, на диригентите...

„Пеенето за мен е естествено, свързано е с радост, не със страдание. И винаги го можех, добре или зле, но винаги можех да пея.“ Райна се сбогува с оперната сцена преди пет години – най-напред с прощални спектакли на нейната коронна роля в „Тоска“, по-късно с „Дама пика“ в Тулуза, „Диалози на кармелитките“ в Театро Реал в Мадрид и накрая с една модерна опера от Нино Рота в Сиена. Но с операта тя не се раздели.

В ранните часове на следобеда Райна забелязва, че сме разсеяни и пита: „Изморихте ли се?“ На нея, и да е изморена, не й личи. Вади от дамската си чанта златна тоалетна чантичка и освежава грима си – малко червило на устните, малко пудра на скулите и на челото. Прекрасна.

Модена се отпуска в кремавите оттенъци на слънцето преди залез. Вървим, без да бързаме. Райна ме хваща под ръка – жест колкото интимен, толкова и показващ, че денят й не е бил лек. Въпреки че разполага с кола и шофьор, предпочита да се движи пеша. „Краката ми се развалиха“, обяснява защо вече е захвърлила високите обувки. Стъпва леко и сигурно, нищо не й тежи. „Аз съм си слаба по природа, като леля ми Теофана, сестрата на татко. Тя беше драматична актриса. Отдалеч винаги изглеждаше млада, като я приближиш – виждаш, че е оптична измама.“

При Райна Кабаиванска няма оптична измама – никога не е имала проблеми с наднормено тегло. Царствените й рокли за спектаклите са с талия 60 см и със сигурност и сега без усилие би могла да ги облече. Казва, че никога нищо не е спортувала, „но моята работа е непрекъснато състезание, тежък физически труд. Аз съм много здрава и слава Богу, защото нямам време за лекари. Като ме заболи нещо, чакам да ми мине.“

Стигаме до дома й – кооперация в самото сърце на града, срещу малък парк. Сбогуваме се с прегръдки и целувки – така всъщност Райна Кабаиванска се разделя и с всичките си ученици в края на всеки майсторски клас.