Владо Пенев танцува на сцената пред Светлана Янчева. Очертанията на ризата му намекват за доста наедряла талия. В следващия момент тръгва да се съблича от кръста нагоре. Като че ли цялата Камерна зала в Народния театър затаява дъх с надеждата, че не, той не, няма да го направи. Прави го. И на сцената се появява трети герой – Тялото на Владо Пенев.
Пиесата е „Жана“ на режисьора Явор Гърдев, от която си излязох с повече резерви, отколкото очаквах. Но Владо Пенев!

Владо Пенев в епизодичната си роля прави нещо, което само абсолютно великолепните актьори могат – вгражда се. С глас, с гримаса, с мимика, с тяло. Много добре си спомням как изглеждаше преди години във „Вуйчо Ваньо“ в Народния театър – хора, това бяха най-хубавите мъжки крака на българската сцена. Сега тялото на Владо Пенев е различно. С раблезианска телесност, която те блъсва челно. И те обезоръжава. Той е пред теб, пред публиката и не крие нищо. Създава нови точки на интимност със зрителите си. (Докато например голотата на Леонид Йовчев в „Хамлет“ - отново на Гърдев, беше безлична и механична, поне за мен.) Подобно беше усещането, когато миналата година гледах „Почти представление“, отново на Явор Гърдев, в Младежкия театър. Тогава тялото беше на Георги Стойков, секссимвола от „Вчера“, отново голямо, шоково, иронично... Смело. Големите винаги са смели.