Най-сетне се завръщах в тази така обичана страна, последният спомен за която беше от есента на 1946 година, от деня на прогонването ни, когато бях принуден да напусна България. Вече половин век! Страна, чийто език неизменно говорех и чието споменаване не преставаше да събужда вълнение у мен. Майка ми, макар и италианка по рождение, задължаваше сестра ми Мария-Луиза и мен да общуваме на български, особено в годините непосредствено след заминаването ни, за да не го забравим. Това невинаги беше лесно, повярвайте ми, защото става дума за време, когато малко хора извън България говореха този език.

Откъс 2

Не помня нищо от Истанбул освен силуетите на кубета и минарета, които чезнеха в далечината. Със сестра ми останахме на палубата да се наслаждаваме на гледката. Същата вечер имаше новолуние.
Обемът на багажа ни беше ограничен. Мама бе пожелала да отнесе повече сувенири, които ѝ бяха скъпи, но властите ни казаха, че било сложно. Осведомиха ни, че останалата част от личните ни притежания, сред които имаше предмети, които тя беше донесла от Италия веднага след сватбата си, ще ни бъдат изпратени на новия ни адрес. Ставаше дума за картини, книги и семейни украшения. Разбира се, никога не ни изпратиха нищо. Казано ни беше, че ако ги искаме заради стойността им, комунистическото правителство би могло да ни обезщети, но ние не приехме това предложение.

Преди да заминем, майка ми дари изключително много вещи и дрехи – сред които и колекцията ѝ от национални носии, изложена днес в музеите на София – и направи парични дарения на болниците в града. Тя се беше сетила да накара да опаковат пълните комплекти от порцелановия ни сервиз, който щях да ползвам в Мадрид. Кухнята на двореца пък беше проявила инициативата да ни подготви два сандъка с тенджери, а също и с консерви и буркани конфитюр вместо със семейните ни картини... Те наистина бяха по-полезни, но при пристигането в Александрия, докато сваляха един от тях, кранът го изпусна и съдържанието му се разпиля на кея за радост на докерите, които се възползваха от инцидента.

При напускането ни превратаджийската пропаганда имà наглостта да пусне в международната преса информация, че сме получили не по-малко от двадесет милиона долара за моето образование... Българската легация в Кайро с голямо удоволствие разпространи фалшивата новина. Това ни причини голяма вреда, защото всъщност не бяхме получили нищо. Изплатили ни бяха всичко на всичко по двеста долара на човек. Тогава впрочем за първи път видях американски банкноти. Напълно бях забравил легендата за несъществуващото обезщетение до 1959 година. Тогава в Ню Йорк, по време на едно интервю на живо по NBC, нашумелият журналист, който наскоро беше взел интервю с Фидел Кастро, повдигна в ефир – с известна ирония – този въпрос и ме свари неподготвен. Отговорих му, че твърдението не е вярно, защото: а) се съмнявах, че през 1946 година България е можела да разполага дори с два милиона в брой; б) ако бях приел тези пари, те щяха да са мръсни, защото са взети от народа, и в) с тези двадесет милиона щях да мога да купя режима и сега нямаше да имам удоволствието да отговарям на въпросите му... И това беше всичко. Посолството на Народна република България веднага протестира пред Държавния департамент, както и пред телевизионния канал – разбира се, без резултат.