На 26 октомври се връщаме към зимното (т.е. астрономическото) време. Склонни сме да мърморим срещу този един час, който веднъж годишно губим, а после печелим, но Александър Шпатов е открил в него нещо магическо. За добро или за зло – ще разберете от разказа „Момиче от Микстейп“, публикуван в сборника „#НаЖивоОтСофия“ (ИК „Колибри“). Блиц интервю с писателя (юрист и запален софиянец също) Александър Шпатов* ще прочетете в броя ни за октомври.

Събота вечер е, героят от разказа е в някакъв готин клуб около НДК (по всяка вероятност Микстейп, но може и Блендър или Culture Beat, в краен случай София Лайв). Дошъл е някой супер свеж диджей, който в последните две години разцепва сцената от Лондон до Берлин, и всички танцуват и се забавляват именно така, както винаги са си представяли, че ще танцуват и ще се забавляват, когато стане наистина яко парти.
Цяла вечер до героя от разказа точно по този начин разденсва някакво готино момиче и към три и нещо – когато след поредната водка или уиски най-после се отпуска достатъчно – той я заговаря.

Музиката е силна и почти не се разбира какво си казват, но тя все пак се усмихва и по всичко изглежда, че липсата на нормален разговор въобще не й пречи, така че съвсем скоро и някак си съвсем естествено те започват и да се целуват. (Откъм детайли историята дотук наистина е доста оглозгана, но скоро в нея ще се включи и детектив, който от своя страна ще пита за достатъчно много подробности.)
На по-тихо встрани си казват и някакви страхотни неща, той има чувството, че най-после е намерил момичето, което винаги е искал да намери, и всичко, общо взето, тръгва да се нарежда перфектно, дори си представя как по-късно ще я заведе у тях.
Но в един момент тя отива до тоалетната или той отива за по още едно голямо с редбул, няма значение какво точно, важното е, че се разделят и повече не се виждат. (Вече е около четири и в клуба няма толкова много хора, така че очевидно въпросът не е, че са се изгубили). Героят, естествено, директно се сдухва, момичето въобще не е изглеждало да е пияна или надрусана, че да му върти такива номера.

За краткото време, в което са били заедно, не е успял да й вземе телефона, но за сметка на това още я върти в главата си и със сигурност би я познал, ако я види пак. След няколко дни в tilllate.com качват снимки от партито и той бързо я открива. Няма съмнение, същата зелена рокля и същата черна коса, това е именно тя… Снимката й дори е тагната, така че веднага я добавя във фейсбук и й пише, че се надява всичко да е окей и че иска да се видят отново.
Вечерта обаче тагнатото момиче му отговаря с удивителна и въпросителна, че сигурно се е припознал и че въобще не може да се сети за какво му говори, след което си разменят още няколко съобщения, в които се разбира, че тя е била супер изморена и си е тръгнала още в три и съответно няма как да е стояла до четири. Камо ли с него (ако въобще така се пише камо ли).

Героят приема, че явно се е припознал, било е доста късно наистина, че да помни всичко, но всъщност това въобще не е успокоение. Чак сега – седмица по-късно – изведнъж се замисля, че с момичето, с неговото момиче тоест, може да се е случило нещо, може да са я отвлекли или изнасилили или кой знае какво. Междувременно дори попада на някаква новина, че са открили труп на жена в Канала, което съвсем го стряска. Отива в полицията, за да разкаже за миналата събота, но куките директно му се изсмиват и му казват да не ги занимава с глупости. Така или иначе момчето вече е убедено, че се е случило нещо лошо, може би някой ги е гледал през цялото време и им е завидял, не знае какво точно може да й е направил, но това е единственото обяснение, момичето беше прекалено свестно, за да му върти номера, това поне го помни добре…

Тъй като куките не му обръщат внимание, решава да наеме детектив. (Ето, казах ви, че ще дойде време и за детектив.) Звънва на първия телефон, който намира в Гугъл, говори делово и с малко повече важност от обикновено и след двайсет минути се оказва на първия етаж в някаква олющена сграда в преките около Женския пазар. Бившият военен стиска здраво ръката му и пита какъв е случаят, дано да е нещо интересно, че му е писнало от изневери. Героят сяда от другата страна на бюрото, оглежда десетките малко или повече съмнителни грамоти на стената, разказва накратко всичко и понеже онзи в нито един момент не му се изсмива, решава, че има смисъл да го наеме. В отговор детективът му дава една заешка лапичка, за да си концентрира по-добре мисълта, и след около два часа ударно задаване на въпроси успява да изстиска от паметта на героя всички подробности, които по-горе пропуснахме – включително марката на уискито и дали тя е имала морски камъчета в обиците (накрая ще се окаже, че подробностите не са имали никакво значение, затова ги спестяваме и този път).