Веднага след като получава уговорения аванс, детективът разпитва охраната на клуба и прави оглед на дансинга, но вече е минало прекалено много време, за да са останали някакви следи както в мозъка на гардовете, така и по пода. Говори с управителя и урежда достъп до записите от камерите – ако е станало нещо сериозно, по-добре е за заведението е да го разберат сами, отколкото от СДВР. За добро или лошо в накъсаните от блицове записи не откриват нищо съмнително. (Ако не броим героя ни, който между четири и пет обикаля сам из клуба и нервно допива голямото с редбул) От тук нататък разследването продължава с писмо с въпроси до супер свежия диджей – неговата гледна точка е била уникална, може би е видял нещо, което на другите е убягнало. Отговор, разбира се, така и не идва, с което работата по случая изглежда, че съвсем зацикля.

Героят ни обаче продължава да плаща на детектива, защото на всяка цена държи да разбере какво е станало с неговото момиче. (Въпреки че са прекарали не повече от час заедно, той  не може и да помисли за друга. Всеки петък обикаля един след друг клубовете около НДК, отива директно на бара, купува си бира и сканира с блуждаещ поглед лицата на разденсващите момичета, докато не изпие бутилката. За съжаление така и не успява да я засече отново, което впрочем само засилва притесненията му.)

До следващия октомври минават още много уикенди и партита в клубовете около НДК, докато в крайна сметка случаят все пак не се разплита – точно една година след мистериозното изчезване. В което, оказва се, не е имало нищо необяснимо, заявява му  детективът, докато отваря бутилка вино с преустроената в тирбушон заешка лапичка. Било много по-просто, отколкото изглеждало. В онази вечер героят от разказа наистина се е запознал с тагнатото момиче и е останал с нея до четири, въпреки че момичето наистина си е тръгнало в три. Просто в последната събота на октомври, когато всъщност е било партито на онзи супер свеж диджей, всяка година се случва и големият скреч в иначе линейното време, в резултат на който в четири връщаме часовниците с един час обратно – до три. Докато тя е била до тоалетната на Микстейп или той е взимал по още едно голямо, няма значение, двамата просто не са чули скреча по еднакъв начин, обяснява му напълно сериозно бившият военен сред  десетките си грамоти, след което разсипва виното по чашите и вдига наздравица. За нея техният час въобще не се е случвал, повторил се е без него, и това е всичко.

Едва оставил обратно чашата, героят си изважда телефона, намира отново фейсбука на тагнатото момиче и започва  да й пише. Трие и пренаписва всичко поне четири пъти, но накрая все пак сглобява някакво не чак толкова нелепо обяснение какво всъщност се е случило, знам, че звучи идиотско, но този човек си разбира от работата, нямаш представа какви други случаи е разрешил.

Съвсем разбираемо тя първо не може да повярва на историята със скречовете и решава тотално да го игнорира, има всякакви фрикове, но този определено бие всички рекорди, мисли си. Но после продължава да мисли и в един момент някак си също хваща логиката, наистина изглежда безумно, но кой знае, случват се всякакви неща. Чуди се какво да направи и късно вечерта все пак му пише, може пък да излезе нещо хубаво, животът е пълен с изненади… Супер много ще се радва, ако се видят, толкова време сме изпуснали всъщност, последвано от едно от най-многозначителните многоточия, които някога е слагала в свое съобщение.

(Единственият проблем е, че докато изписва третата точка и се чуди дали да не добави и една усмивка за всеки случай, момичето въобще не се усеща, че часът е именно 3:30 в последната неделя на октомври и че отговорът й най-вероятно ще остане в скречовете на времето някъде из мрежите на света…:)

*снимката на автора е направена за biblio.bg