Кога свърши ваканцията ми?! Кога се возих с лодка в спокойните води на залива край Евксиноград? Кога за последно станах, отворих вратата на бунгалото и тръгнах боса по пясъка, за да събудя морето?

Вече съм в офиса, на пъпа на София, заблуждавайки се, че е истинска благодат да си август в София, когато другите са на море. Благодат - да, поне по отношение на жегите и задръстванията. Реших да се разходя пеша в родната ми София, която познава далеч по-добри градоустройствени времена. Мислех си да гледам не в краката си, а нагоре, към старите софийски кооперации, романтичните софийски прозорци  и небето, апликирано с пухкави облачета. Защото, знаете, когато гледаш в краката си, особено по софийските улици, си песимист. Оптимистите не броят дупките. Опитах да си представя, че още съм в лодката край Евксиноград, само дето вместо вълни и чайки, има коли и хора.

Ето какво ми се случи за 42 минути разходка.

Купих си сладолед, великолепен, италиански и денят ми стана по-сладък - от „Конфети”, естествено.

Изкълчих си крака. На „Витошка”.

Спря ме чужденец  да ме пита това ли е главната пешеходна улица на града.  „Не”, отговорих и отминах. Срам ме е от тази улица.

Едно бездомно куче ме подгони на „Алабин”. Слава богу, мързелът му надделя.

Срещнах приятел. Двамата свалихме черните си очила и се усмихнахме един на друг. Денят ми стана по-усмихнат.

Обвиниха ме, че не се интересувам от съдбата на българските деца. Някакви девойки, които агресивно раздаваха листовки на „Съборна”. Пък аз не си взех.

Затова пък циганката, пресрещнала ме на площад „Света неделя”, ми каза, че голяма любов ме чака. Същата преди два месеца ми говореше нещо за черна магия. Явно е сменила маркетинг стратегията си.

Срещнах в градинката на НДК един златен плащ, с коронка, която виси във въздуха, да - уличен артист. Плащът разговаряше на испански с някакъв чужденец.

Опитах се да вляза в един магазин. „А, стига бе! Не… Не, бе не. Даа, бе да… Нищо, кво….” Реших, че съм невидима за младежа с телефон на ухото, който гледаше в кецовете си и излязох. Така де, колкото повече остаряват, толкова по-невидими стават жените за мъжете. В случай че това беше младеж, а не девойка. Как да съм сигурна.

Върнах се в офиса и отворих Google Earth - там, където са златните плажове, бяло-розовият пясък и няма никакви, ама никакви хора.