По времето на Джордж Вашингтон средната продължителност на живота е била 35 години. Героинята от новия роман на Паулу Коелю „Изневяра“ е журналистка, на 31, богата и добре омъжена, и въпреки че живее в днешна Швейцария с нейните банки, шоколади и неприлично дълголетие, понякога има усещането, че всичко е зад гърба й. Светът й е по протестантски подреден, но едно интервю подпалва приспивното му спокойствие. Интервю с известен писател, който й казва: „Нямам ни най-малък интерес да бъда щастлив. Предпочитам да живея със страст, което е опасно, защото никога не знаеш какво ще се случи в следващия момент.”

Сигурно много жени ще се разпознаят в Линда, защото все повече хора си дават сметка, че животът само в зоната на комфорта прилича на... живот в отвъдното – светло, прекрасно и безстрастно. И търсят начина да напуснат зоната, дори за кратко – като се качат на Еверест, като пътешестват екзотично или изневерят. По-несмелите го правят с книги и филми – за секс, за пътешествия, и да – за най-голямото приключение в човешкия живот – за любов.
Откъсът от книгата, която ще излезе по книжарниците на 18 юли, е предоставен от издателите на Коелю у нас ИК „Обсидиан“. Преводът е на Вера Киркова-Жекова


"Всяка сутрин, щом отворя очи за тъй наречения „нов ден“, изпитвам желание пак да ги затворя и да не ставам от леглото. Но това няма как да се случи.
Имам прекрасен съпруг, който е лудо влюбен в мен, собственик е на голям инвестиционен фонд и всяка година попада в класацията на списание „Билан“ на първите триста най-богати хора в Швейцария, колкото и да му е неприятно това.

Имам и две деца. Те са „смисълът на живота ми“ (както казват моите приятелки). Ставам рано, за да им приготвя закуска и да ги заведа до училището. То се намира на пет минути пеша от дома ни и е целодневно, така че мога да работя и да разполагам с времето си. Една бавачка филипинка прибира децата от училище и се грижи за тях, докато ние с мъжа ми се върнем.

Обичам работата си. Аз съм утвърдена журналистка в уважаван вестник, който може да бъде купен на почти всеки ъгъл в Женева, където живеем.
Веднъж годишно цялото семейство ходим на почивка – обикновено по разни райски кътчета с чудни плажове и „екзотични“ градове, в които населението е бедно и така се чувстваме още по-богати, привилегировани и благодарни за това, че сме благословени от живота.

Все още не съм се представила. Приятно ми е, казвам се Линда. На трийсет и една години съм. Висока съм метър и седемдесет и пет, тежа шейсет и осем килограма и се обличам с най-страхотните дрехи (благодарение на безграничната щедрост на моя съпруг). Предизвиквам желание у мъжете и завист у жените.
И въпреки това всяка сутрин, щом отворя очи и погледна този идеален свят, за който всички мечтаят, но малцина постигат, знам, че денят ми ще е пълен провал. До началото на тази година не си задавах много въпроси, просто следвах пътя си, макар понякога да се чувствах виновна, че притежавам повече, отколкото заслужавам. Но един прекрасен ден, докато приготвях закуска за всички (помня, че беше пролет и цветята в градината ни бяха започнали да се събуждат), се запитах: „Е, това ли е?“.

Не биваше да си задавам този въпрос. Ала вината беше на един писател, когото интервюирах предишната вечер и който в даден момент ми каза:

– Не проявявам никакъв интерес към това да бъда щастлив. Предпочитам да живея, отдаден на страстта, което е много опасно, защото не знаеш какво те чака занапред.

Тогава си помислих: „Горкият човек, от нищо не е доволен. Ще си умре тъжен и огорчен“.

На другия ден си дадох сметка, че никога не съм предприемала нищо рисковано.

Знам какво ме чака занапред – още един ден съвсем като предишните. Отдадена на страстта? Е, обичам съпруга си, което ми дава гаранция, че няма да изпадна в депресия, защото насила съжителствам с някого заради парите му, заради децата или за пред хората.

Живея в най-сигурната страна на света и уж всичко е наред. Добра съпруга и майка съм. Получила съм строго протестантско възпитание и смятам да го предам на децата си. Внимавам да не направя нито една грешна стъпка, защото знам, че мога да опропастя всичко. Върша нещата максимално ефективно, но с минимални чувства. Е, когато бях по-млада, се е случвало да страдам от несподелена любов – като всички нормални хора.

Но откакто се омъжих, времето спря.

Докато не се натъкнах на онзи проклет писател и неговия отговор. И така, какво страшно има в рутината и скуката?

Честно казано, абсолютно нищо. Само...

... само тайният ужас, че ситуацията внезапно може да се промени и да ме свари неподготвена.

От момента, в който една прекрасна сутрин ми хрумна тази зловеща мисъл, започнах да се страхувам. Ще се справя ли сама с живота, ако мъжът ми умре? Да, отговарях си, защото наследството му ще е достатъчно за няколко поколения напред. Ами ако аз умра, кой ще се грижи за децата? Моят скъп съпруг. Но той навярно ще се ожени за друга, защото е богат, обаятелен и умен. Дали децата ми ще са в добри ръце?