Днес, когато излязох да заведа децата на училище, се загледах в съседа ми. Никога не съм си го пред- ставяла върху мен – предпочитам да мисля за един млад репортер, с когото работя и който изглежда така, сякаш непрекъснато страда в самота. Никога не съм го виждала да се опитва да съблазни някого и тъкмо в
това се състои неговият чар. Всички жени в редакцията коментират, че „биха искали да се погрижат за него, бедничкия“. Мисля, че той знае това и се задоволява да бъде просто обект на желание, но нищо повече. Може би изпитва същото, което и аз: непоносим ужас да направи следващата стъпка, с която да съсипе всичко – работата, семейството си, миналия и бъдещия си живот.

Но в крайна сметка... Погледнах съседа и ми се доплака. Той миеше колата си, а аз си помислих: „Виж ти, още един човек като мен и моя съпруг. Някой ден ще правим същото. Децата ни ще пораснат, ще се преместят в друг град или в друга страна, ние ще се пенсиони- раме и ще мием колите си – въпреки че ще можем да платим на някого да го направи вместо нас“. Все пак след определена възраст е много важно да извършваме незначителни дейности, за да убием времето и да покажем на околните, че телата ни все още работят добре, че не сме изгубили представа за цената на парите и че продължаваме скромно да се занимаваме с някои задачи.

Една чиста кола не е от голямо значение за света. Но тази сутрин беше единственото важно нещо за моя съсед. Той ми пожела прекрасен ден, усмихна се и се върна към заниманието си, сякаш се грижеше за скулптура на Роден.

Оставям колата на един паркинг – „Ползвайте градския транспорт до центъра! Стига сте замърсява- ли околната среда!“, – хващам все същия автобус и виждам все същите гледки по пътя към работата си. Женева сякаш никак не се е променила, откакто бях дете: старите богаташки къщи упорито продължават да
съществуват сред сградите, издигнати от някакъв луд кмет, който открил „новата архитектура“ през петдесетте години на миналия век.

Винаги когато пътувам някъде, това ми липсва – тази отвратителна проява на лош вкус, отсъствието на големи кули от стъкло и стомана, както и на магистрали, минаващи през центъра, корените на дърветата, избили в тротоарите и заплашващи да ни спънат всеки момент, обществените градинки с причудливи дървени оградки, зад които растат всякакви видове трева, защото „в природата е така“. В крайна сметка един град, различен от другите – модернизирани и загубили своето очарование.

Тук все още казваме „добър ден“, когато срещнем някой непознат по пътя си, и „довиждане“, когато из- лизаме от магазина, от който сме си купили минерална вода, независимо че нямаме никакво намерение да се върнем отново. Все още разговаряме с непознати в автобуса, въпреки че целият свят смята швейцарците за дискретни и сдържани.

Колко погрешно! Но е добре да мислят така за нас, защото по този начин ще запазим начина си на живот поне за още пет-шест века, преди варварските нашествия да настъпят през Алпите с чудатите си електронни устройства, с апартаментите с малки спални и големи холове, с които да впечатляват гостите, със силно гримираните жени, с мъжете, които говорят прекалено високо и пречат на съседите си, с младежите, които се обличат бунтарски, но умират от страх какво ще си помислят родителите им.

Нека всички смятат, че произвеждаме само сирене, шоколад, крави и часовници. Нека вярват, че на всеки ъгъл в Женева има по една банка. Изобщо не ни е притрябвало да променяме това схващане. Добре си ни е и без варварските нашествия. Всички сме въоръжени до зъби, тъй като казармата е задължителна и всеки швейцарец има пушка у дома, но рядко се чува някой да е решил да нападне някого.

Доволни сме, че не сме променили нищо от векове. Гордеем се, че сме останали неутрални, докато Европа е пращала синовете си в безсмислени войни. Радваме се, че на никого не дължим обяснение за неугледния вид на Женева с нейните кафенета от XIX в. и с въз- растните дами, тръгнали на разходка.
Твърдението „доволни сме“ не е съвсем вярно. Всички са доволни освен мен, която в момента продължавам по пътя си към работата, чудейки се какво ми е сбъркано.