Първата стъпка беше да се опитам да намеря отговор на всичките си съмнения. Но колкото повече си от- говарях, толкова повече въпроси изникваха. Ще си намери ли той любовница, когато остарея? Дали пък вече си няма, защото сега сексът между нас не е такъв, ка- къвто беше преди? Дали пък не си мисли, че аз имам някой друг, защото не проявявам никакъв интерес към него през последните три години?

Никога не се бяхме карали от ревност, което според мен беше чудесно, но от онази пролетна сутрин започнах да подозирам, че това се дължи на липса на любов и от двете страни.

Направих всичко възможно да не мисля повече по тези въпроси.

В продължение на седмица, щом си тръгнех от работа, отивах да купя нещо от Рю дю Рон. Не че това ме вълнуваше особено, но така поне чувствах, че променям нещо. Решавах, да речем, че ми трябват вещи, от които преди нямах нужда. Откривах някой домакински електроуред, за чието съществуване дотогава не подозирах, макар рядко да се появява нещо ново и различно в тази индустрия. Избягвах да влизам в детските магазини, за да не разглезя децата си с ежедневни подаръци. Не посещавах и магазини за мъжки стоки – да не би съпругът ми да се усъмни в моята прекалена грижовност.

Когато стигнех до дома си и влизах във вълшебното царство на моя личен свят, всичко изглеждаше приказно в продължение на три-четири часа, докато остана- лите заспят. Но тогава малко по малко идваше кошмарът.

Представях си, че страстта е присъща на съвсем младите и липсата ѝ е нормална за моята възраст. Не това ме тревожеше.

Днес, няколко месеца по-късно, съм разкъсвана от ужаса, че всичко може да се промени или че всичко може да остане същото до края на дните ми. Някои хора твърдят, че с наближаването на лятото ни обземат странни идеи, чувстваме се по-млади, защото прекарваме повече време на открито и това ни дава представа колко голям е светът. Хоризонтът става по-далечен, отвъд стените на домовете ни и отвъд облаците.

Може и така да е. Но аз не успявам да спя добре и не е заради жегата. Щом се спусне нощта и никой не ме гледа, се плаша от всичко: от смъртта, от любовта и от липсата на любов, от факта, че всичко ново постепенно се превръща в навик, от усещането, че пропилявам най-хубавите години от живота си в рутина, която ще се повтаря до края на дните ми, от паниката да се изправя срещу непознато приключение, колкото и вълнуващо да изглежда.

Естествено, опитвам се да се утеша с чуждото страдание.

Включвам телевизора на някой новинарски канал. Гледам безкрайни предавания за произшествия, за хора, останали без дом заради природни бедствия, за бежанци. Колко болни има в момента на планетата? Колко хора преживяват, мълчаливо или извисявайки глас, неправди и предателства? Колко бедни, безработни и лишени от свобода има?

Сменям канала. Пускам си някой сериал или филм и се разсейвам за кратко. Умирам от страх, че съпругът ми може да се събуди и да ме попита: „Какво става, любов моя?“. Защото ще трябва да му отвърна, че всичко е наред. Още по-зле би било – както вече се случи два-три пъти през миналия месец, – ако, щом си легнем, той реши да сложи ръка върху бедрото ми, да я плъзне бавно нагоре и да започне да ме докосва. Мога да се престоря, че получавам оргазъм – това съм го правила много пъти, – но не мога просто така да реша и да стана влажна от възбуда.

Ще се наложи да му кажа, че съм много уморена, а той, без никога да си признае, че е разочарован, да ме целуне и да се обърне на другата страна, да прегледа последните новини на таблета си и да изчака до следващия ден. А аз да се моля тогава той да е уморен, ужасно уморен.

Но невинаги е така. Понякога се налага да поема инициативата. Не мога да го отхвърля две нощи поред, защото тогава ще си намери любовница, а аз не искам да го изгубя за нищо на света. С малко мастурбиране успявам да се овлажня предварително и всичко минава нормално.

„Всичко е нормално“ всъщност означава, че никога няма да е както преди, както по времето, когато още бяхме загадка един за друг.

Да се поддържа все същият плам след десет години брак ми се струва абсурдно. И всеки път, когато се преструвам, че получавам удоволствие от секса, малко по малко нещо в мен умира отвътре. Малко по малко ли? Струва ми се, че опустошението ми идва дори по-бързо, отколкото съм си представяла.

Приятелките ми твърдят, че съм късметлийка, защото ги лъжа, че с мъжа ми често правим любов, както и те ме лъжат, че се чудят как съпрузите им продължават да са толкова сексуално активни. Казват, че сексът в брака е интересен само през първите пет години и че после трябва малко „фантазия“. Да си затвориш очите и да си представиш, че съседът ти е върху теб и прави неща, които мъжът ти никога не би се осмелил. Да си представиш, че те обладават едновременно той и мъжът ти, както и всички възможни перверзии и забранени игри.