Преди около месец се озовах в софийско ресторантче, в което сервират и качамак. Бях с компания от добронамерени и гладни мои приятелки от студентските години. Още със сядането получихме менюто от приличен на вид младеж. Усмихнат, почти строен, чудесен отвсякъде. Началото беше обнадеждаващо, младежът откликваше сърдечно на поръчките ни, но постепенно нещо в него се пречупи. Не знам дали защото някои от нас искаха супа и после салата, а вероятно трябваше наобратното, други недопустимо комбинираха с бира морските дарове вместо с бяло вино. Може би извършихме и други престъпления от общ характер. Може би не ни достигаше харизма, нещо в жестовете ни... но явно силно го разочаровахме, защото той започна да ни избягва. Или сръчно се извръщаше гърбом, когато някой от нашата маса вдигнеше ръка, за да го повика, или се приплъзваше покрай нас в посока на съседните компании с разсеяна усмивка, един вид – само да ги видя какво искат и идвам. Контактът с очи остана в миналото. Опитахме  с подлост, например да го извикаме чрез колегите му, но и това даде слаб резултат. Най-лошо стана накрая, когато решихме да поръчаме И кафе. Младежът се беше позиционирал зад бара и дълбокомислено гледаше лаптопа пред себе си с вид, който подсказваше, че решава някой от големите световни въпроси (дано да беше кризата в Украйна, че много лошо там!). Вдигахме ръце, подвиквахме „може ли“, не и не. Накрая най-решителната от нас стана и почти го изтегли за реверите иззад бара. Странното е, че накрая му оставихме бакшиш.

Разказвам тази не чак толкова печална история, защото от нея добре се вижда колко сбъркано играем ролите си. Защото и сервитьор, и клиент са роля. Както и политик е роля. И омбудсман, и меринджей, и дори самурай. Сервитьорът най-много да ни ядоса, но какво става, когато политици избягват контакта с очи? И после искат да им плащаме за качамака.

А във въпросното заведение качамакът не струваше, твърде мазен беше. Тънка работа е това – да направиш нещо толкова просто като качамак...