Затова ще започна тази история с двамата, застанали рамо до рамо в началото й. И ще си пожелая още сега, преди да стигна до края, вече да има хора, готови да ги подпрат, да се включат в приказката
и да я продължат. Защото тя има добър край.

Главната героиня е Биляна. Биляна Траянова, ама не сама, а със съпруга си Валери Белчински, макар че оттук нататък само тя ще представлява семейството. По професия е актриса, при това потомствена. По занятие е продуцент. По призвание е пътешественик и майка. Майка на засега един син, умалено нейно копие, все едно с пъпкуване се е размножила. Кандидат за осиновител на поне още едно дете, ако са две, още по-хубаво. Докато чака обаче да стане майка на още деца, Биляна е намерила начин да застане зад едно момче в качеството на настойник. Защото е убедена, че докато чакаме законът да регламентира осиновяванията, в домовете за сираци вегетират момчета и момичета, чиито родители не са се отказали от правата върху тях и в същото време не ги поглеждат. Не ги познават дори. И изходът за тези деца е приемното родителство. Не в смисъла на гостуване и престой на детето в дома на приемното семейство, което отново е свързано с преодоляването на стотици бюрократични формалности, а в смисъла на подкрепа всякаква.

Няма какво да обяснявам повече, започвам да разказвам историята, като вкарвам в нея и второто главно действащо лице – Людмил, докато пътуваме с Биляна към него. Той е в Троян, осмокласник в училището за приложни изкуства, където издръжката му плаща Биляна. На това момче тя и съпругът й показват непрекъснато, че означава нещо за тях, че държат на него и че му вярват. Така е започнала неговата приказка.    
Люси ни посреща в двора на училището, моли да го изчакаме, за да занесе рисунките си за оценяване и оформяне на годишна оценка по предмета. Тъмноок красавец, стеснителен и сдържан. Живее сам в стая за двама в общежитието към училището. Опнал леглото си, подредил вещите си, чака Биляна да му дойде на гости. Без телевизор и радио, без MP3-ки и прочее мотаещи се кабели. Оскъдицата в общежитието обаче за Люси е лукс, на какъвто никога през досегашния си живот не се е радвал. Малко по-късно, докато си разказваме разни работи, Люси споменава, че по-скоро би се самоубил, отколкото да се върне в дома в Панагюрище, откъдето Биляна го извела. Защо, питам го. „Там се живее ден за ден, не се спи нормално, вика се, псува се. Като затвор е“, отвръща Люси и продължава: „Само да навърша 18, да спрат да ме дърпат нататък и ще си взема малкия брат. Не искам той да бъде застигнат от моята съдба. Не искам единственото му желание да бъде да избута някак си осми клас и после да я кара както дойде.“ Не го споменава, но истината е, че той, Людмил Стойнев Васев, има мечти. Вече! Да завърши средно образование и да продължи – може би в Художествената академия. Да се занимава със скулптура. Да направи най-голямата икона на св. Иван Рилски. Да пътува във Франция, дори да живее там. 

За това е „виновна“ Биляна, която му е показала и други пътища, освен тоя, който се е очертавал пред него в дома за деца в неравностойно положение. Там не можеш да стърчиш, дърпат те надолу, изравняват те с най-ниското ниво на оцеляващите. Един от малчуганите, на когото пак Биляна предложила да се яви на изпита по рисуване тази година и да учи в Троян, се похвалил с това на другите в дома. И те му счупили ръката...     
Ходейки по домовете да снима няколко телевизионни филма, Биляна виждала, че там образованието е последна грижа. Затова оттам излизат неграмотници, без професия, без перспектива да се справят сами. Дори и да имат Божие подадине, в смисъл на дарба, тя трудно избуява. В същото време средни професионални училища като това в Троян загиват, защото няма деца за обучение в приложни изкуства. Биляна обявила във всички домове, че е готова с фондацията си да подкрепи талантливи момчета и момичета, желаещи да усвоят творческа професия. Реагирали само от дома в Панагюрище – с Люси. Бил различен от останалите единствено по това, че рисувал икони. Иначе като всички повтарял клас след клас, бягал, биел се, мразел и не вярвал, че един ден от него ще излезе нещо повече от общ работник в строителството или в дърводобива. Нямал мечти, нямал амбиции, нямал надежда. Въпреки че бил на 16.

Ще вметна тук, че Биляна обича да прави добри неща не само като професионалист, а като човек. Така си го и казва: „готини работи“. Сред тях е новата й авторска рубрика BeneFacta, която разказва за осиновяването, за приемната грижа, за защитените жилища. Споменавам я, тъй като покрай нея се родила и идеята „Подай ръка на дете, лишено от родителска грижа.“ Освен че я измислила, Биляна и я пробвала как работи. На свой гръб. С това момче, на което днес сме на гости в Троян.   
Като решила да го запише в средното художествено училище по приложни изкуства, попитала: „Ще можеш ли да издържиш изпита по рисуване?“ „Не знам“, отвърнал, но на нея й било достатъчно, че склонил да се яви.

Дръпнат, мълчалив, изнервен, той не искал да говори за себе си и за семейството си. Тя обаче разбрала, че е едно от четири момчета на родители с проблеми, които ги раждали и оставяли на произвола. Така си растял Люси от един дом в друг, мислейки само как да се изскубне и да иде при баба си в село Соволяно, Кюстендилско. Не се страхувал от работа, бил свикнал да помага на кого ли не за нищо пари. И да спестява. Така сам си събрал 300 лв. да си купи куче, ама трябвало да го остави при приятел да го гледа, в домовете с кучета не вземат, дори да са най-добрите приятели на децата. Това лято се кани да спестява от бране на череши, от сечене на дървета (там се изкарвало най-много) за лаптоп. Обаче Биляна го пресича: „Ако изкараш успех 4,50, аз ще ти купя лаптоп! И с тия дървета да внимаваш много, опасно е.“
Обядваме заедно в малък ресторант в Троян. Момчето, свикнало да се тъпче с хляб, си поръчва шкембе чорба и две питки. Омита ги до последната троха заедно с порция дроб сарма. Беше споменало, че е започнало само да си готви в общежитието. От един домат, една чушка и малко ориз – чорба. Казва, че най-много обича леща. С много хляб. И с шопска салата. За първи път днес опитва чийзкейк. Реагира с почуда, че има сладкиш със сирене.    

Преди изпита по рисуване на Люси цяла нощ му текла кръв от носа. От притеснение. Обаче успял, изкарал достатъчно, за да го приемат. После минали заедно с Биляна по ръждивите пирони на всички формалности, които спъвали преместването му от един дом, в Панагюрище, в друг, в Ловеч. 
Тя се държи като майка на младежа тая Биляна, такава една строга и взискателна е, никакъв излишен артистизъм. За всичко пита. Не само него, а и възпитателките и учителите му в училище. Купила му е мобилен телефон, за да са постоянно във връзка. За да може да споделят всичко, което ги вълнува, дори и когато тя е на друг континент, а Люси – в общежитието на училището в Троян. Така знае кога го боли гърлото и му казва какво да си вземе от аптеката. Кога е изкарал петица по български или рисуване също знае.

А също така е наясно колко му е трудно да наваксва пропуснатото. Колко му е тъпо, че е осми клас, а навърши 17 години през юли. Как светва, като я види, и му е мъчно, когато трябва да се разделят. Помни и сега блясъка в очите му, когато за първи път дошъл в София и тя му подарила нови дрехи. Когато го завела – за първи път в живота му – на кино, на изложбата на Пикасо. Дава си сметка, че много по-важни от ония 200 лв. месечно, които дава за издръжката на момчето, е вярата, която то е добило. Вярата в себе си. В това, че може. И че винаги отсреща ще има едни очи, в които да се вгледа, и дори и нищичко да не каже, те ще го огряват с разбиране и обич.

Биляна няма да спре дотук. Търси семейства като своето, които да осигуряват образование и професионална подготовка на още деца като Люси. Има, тя ги издирва и ги познава. Иска да познава и хората, които ще застанат насреща. Ако сте от тях, обадете й се. Нали сте убедени, че за всичко хубаво на тоя свят трябват поне двама.