Шефката на най-успешната модна агенция у нас – Ивет фешън – за началото на пътя си преди 20 години, за опасностите, през които е минала, за белезите, останали върху най-близките й хора.
Детство
Симулирах възпален апендикс, та дори ме оперираха
Баща ми е инженер, майка ми – типична аристократка, наследница на една от най-богатите фамилии в Перник. И досега не може да си представи как би могла да копае градинка и да гледа домати например. Има маниери, поведение и визия на аристократка. Аз съм голямата дъщеря, имам пет години по-малка сестра. Като плюс и минус сме с нея, но мама ни е заклела да се обичаме и да се подкрепяме. А майчините клетви работят. Като типична риба, от малка съм странното, различното дете. Тиха и кротка наглед, аз си правех каквото си поискам. Не опонирах на нашите, които бяха много строги и морални хора. Бях свободолюбива и бунтарка, но от тихите води. Неслучайно съм родена на 3 март, трябвало е да ме кръстят Свобода. А те Ивет – на писателката Ивет Прост. А-то е само защото по никой начин не са успели да пробият нормата на българските женски имена. Сестра ми е Моника.
Жадна за внимание, в четвърти клас така сполучливо изиграх атака от апандисит, че дори ме оперираха. Преди това бяха оперирали една моя братовчедка и много й завиждах, че не ходи на училище и всички се въртят на пета около нея. Подробно я разпитах какво е чувствала, къде я е боляло, как е минал прегледът, дали е боляло при операцията и след това. И после извървях пътя, по който е стигнала до операцията. Така че ме срязаха без никаква нужда и ми остана един 7-сантиметров белег за спомен. Доста време след това си признах, че съм го изиграла тоя номер.
След 7 клас въобще нямах идея какво искам да уча. И баща ми, понеже искаше да го наследя в професията на машинен инженер, ме записа в механотехникум. На мен обаче въобще не ми се ходеше на училище, единствено ме интересуваха забавленията и животът. Заведения, приятели, веселба ми бяха само в главата. В механотехникума всички предмети ми бяха безумно скучни. Започнах да бягам от училище, да редя двойки, да лъжа и мажа, да сменям страници от бележника... Един ден курсовият ми дойде вкъщи и за мой лош късмет истината лъсна.
Баща ми беше изумен. Както и да е, завърших механотехникума с добра диплома, макар и с намалено поведение. Имах си и гадже.
Любов
Толкова ми се купонясваше, че се омъжих на 19 без медицинска причина
Мама и татко отидоха една вечер на гости с преспиване и ни оставиха при баба със сестра ми. А гаджето ми ме покани да ходим на дискотека. Завих в леглото си един плюшен заек и се измъкнах. Обаче на гостито татко ми бил попитан какво правят дъщерите му и отвърнал, че спят. Ама приятелите му се обзаложили, че поне голямата, тоест аз, на 17 години, не спи. И тръгнали към къщи да проверят. И мен ме няма, заек ме замества. Страшен удар за баща ми. Прибирам се на сутринта и само като видях фиата на татко пред блока, лошо ми стана. Вкъщи – траурна сцена. Нашите ги няма, на масата разпръснати мои детски снимки с татко, сякаш съм покойник вече. Като ме извика да говорим, ми плесна един шамар, след което ме прегърна и ми каза колко много ме обича.
Малко след тази сцена се запознах с бившия ми съпруг. Тъкмо се беше върнал от казармата, гъзар, душата на компанията. Аз – обсебена от него. И като се започна – купони, излизания, дискотеки. Решихме, че ще се женим. Аз на 19, с вечерен час 9, още незавършила средното си образование, той – след казармата, на 22. Но ще се женим, за да продължи купонът без родителски надзор. Нашите бяха като попарени. Нито бях бременна, нито имаше някаква друга немедицинска причина да бързам толкова. Но го приеха. Един ден преди абитуриентския бал се сгодихме. После направихме сватба, роднините даваха подаръци и пари, събрахме чеиза. И младото ни семейство се сдоби с 2000 лева – голяма за онова време сума. Вдигнахме се и на автостоп към морето. Беше ни адски хубаво. Изхарчихме всичко и се върнахме без една стотинка. След девет месеца се роди Луиза.
На морето си я заченах. По-късно разбрах, че съм се омъжила толкова малка и неосъзната, че не съм си давала сметка каква отговорност е да родиш, да отгледаш и възпиташ дете. А татко, който трябваше да се грижи за моето бъдеще, ми намери работа като чертожничка. Нищо не разбирах от тази работа, тя не беше моята. Един вал го чертах около три месеца. След което родих Луиза. Да е жива и здрава мама, веднага се включи в отглеждането на бебето. Аз бях с усещането, че имам сестричка. Бяха ни отделили в самостоятелно жилище, нашите го имаха. И като се нанесохме с Краси в него, се оказа, че една филия хляб не можем да си отрежем. Аз винаги съм била глезена – то ми се сервираше, то ми се оправяше леглото. Нищо не можех да правя сама. Затова се намърдахме при неговата майка, която беше съседка на нашите. Така че аз денем си седях вкъщи, вечер се прибирах при мъжа си. Иначе купоните продължаваха.
Трябваше и да работя – бях сервитьорка за малко. Докато един ден видях, че агенция Роуз Моделс обявява кастинг за модели. Реших, че е много подходящо сестра ми да се яви. Аз само ще я придружа. Беше ми интересно. Събитие невероятно. Едни опашки се виеха пред Младежкия дом в София, където се провеждаше кастингът. Плащаше се и такса за участие. Аз минах като кадем на сестра си. И ме попитаха защо не се явявам. Отвърнах, че съм на 22 години, омъжена, че и с дете. На тях обаче това не им се стори проблем. И минах, и ме избраха. Остана ми само леката тревога, че съпругът ми няма да одобри. А той пък взе, че го прие. Май не взе бъдещата ми кариера на модел особено сериозно.
Моделството
От нещо временно се превърна в моя бизнес
Роза Сотирова беше много отдадена на това, което прави. Намираше работа на момичетата, дефилирахме и снимахме по онова време главно за Ариес Уникат, с тоалетите на Васил Петрийски, на Митко Кръстев, Жоро Пентаграма... Беше кратък период от около две години, дали имаше и толкова. Селекцията на Роза беше добра, тогава се откриха и школи за манекени, бизнесът беше в зародиш и трудно бих го нарекла бизнес дори. Нямаше като сега списания, бяхме доволни, ако направим ревю в някое заведение. Да се снимаш на корицата на списание „Жената днес“ беше най-голямото постижение. Аз имам такава корица. Както и участия в някои телевизионни предавания, ревюта. След това ми предложиха да работя като инструктор в една от школите на агенцията. За близките ми това беше несериозно и безперспективно, но за първи път в живота си аз се чувствах в свои води и правех това, което ми харесва. Усещах работата си като нещо, което ме интересува и ме влече, като нещо мое. Вършех я с душа и сърце и я исках, имах желание да се развивам там след толкова време търсене, без да се намеря.
Роза обаче внезапно почина – инфаркт, както си четяла вечерта в леглото. Беше ни като майка, постоянно бяхме заедно с нея. Казах си: и сега какво? Първото, което ми се роди в главата, бе да продължа започнатото. Да направя агенция за модели, да използвам контактите си, знанията си. Така го почувствах. По принцип нещата не си ги планирам, те просто ми се случват. Идват. Така е през целия ми живот. Съдбата ми изпраща точния човек, на точното място, предпазва ме от лошото в последния момент. Така че речено-сторено – модна агенция. Роуз Моделс продължи да съществува още известно време, но без основния двигател не беше на същото ниво и със същия дух. Нивото падна, моделките се разпиляха. Другите на модния пазар по това време бяха Хай Левъл, Интермоделс... На мен ми трябваха пари за регистрация. Споделих идеята си със зълва ми и зет ми и те ми помогнаха. Нуждаех се от малко пари за старт. За сметка на това ми трябваха много, ама много хубави момичета.
След като регистрирах фирмата, се поразходих по площади, пазари, кафенета и училища, лесно и бързо си намерих 6 момичета. Различни като типаж, но много силни. Сега, когато критериите ми са много високи, когато мога само с поглед да разбера дали едно момиче става или не става, пак бих ги харесала. Открих такива невероятни създания – Вероника, Симона, Елза, Валерия, Дияна...
