Смятаха го за студен и надменен.

Не е вярно. Той лесно общуваше с всички. Първото впечатление е за надменност, но после виждаш, че е много сърдечен човек. Много земен, много добър. Беше остър само когато в професията нещата не се случваха по начин, който според него беше най-добрият. Никога не е бил агресивен. Избухлив – да, особено на репетиции, но умееше да се сдържа.

Добре, разкажи ми още какъв човек беше. Мнозина смятат, че у него е имало една саморазрушителност.

Много емоционален човек – на честта, на дълга и на честната дума. Често не получаваше същото отсреща, особено в професионалните си отношения. И тогава много го болеше. Избухваше, да. Страдаше. Но никога не е бил агресивен. Нито саморазрушителен. И никога не показваше болката си. Държеше се като джентълмен. И още нещо е важно да кажа: беше много позитивен към всичко и винаги пристъпваше с този позитивизъм. Не искаше да се приспособи към критериите и нагласите в нашето изкуство. Не искаше да принадлежи към никоя група.

А групите в театъра, киното, телевизията – до голяма степен те определят ангажиментите, нали?

Да, така е. Той не искаше на никого да се моли и когато го пренебрегваха, страдаше. А всичко, което обожаваше, беше театърът. На сцената беше той, там се разтваряше душата му. Беше щастлив. Беше в прекрасни отношения с всичките си колеги, но не се вписваше в „постановките“ извън театъра.

За какво мечтаеше?

За сцена, за доброта, за чисти отношения, за семейство…

Говорехте ли за семейство и деца?

Да, обсъждали сме го. Всъщност с тази идея заживяхме заедно.

Колко време живяхте заедно?

По-малко от година.

Защо се разделихте?

Няма конкретна причина. Нито той е направил нещо, нито аз, което да предизвика разрив. По-скоро с годините се натрупваха някакви неща. И двамата ги усещахме, но не можехме да ги преодолеем и да се върнем назад. Да се изнеса от апартамента, защото ние живеехме в неговия апартамент, беше най-тежкото и най-трудното решение в живота ми.

Изписаха се куп неща за злоупотребата му с алкохола, които не са верни. Ти знаеш как е в артистичните среди – винаги има алкохол и разговори до сутринта… Той пиеше, но никога не съм го виждала неадекватен. Или зависим от алкохола. Истината е, че душата на Андрей изгоря много по-рано, отколкото физическото му тяло. Аз знаех колко му е тежко, но с ръка на сърцето мога да кажа, че не е вървял към саморазрушение. Да уточня – говоря за времето, в което бяхме заедно. Той още беше в парламента, играеше в театъра, беше много ангажиран. Следващата година и половина преди смъртта му не сме се виждали.

Но със сигурност е страдал от раздялата ви. Все пак това са осем години.

Да, знам, че е страдал. Наши приятели ми казваха. И на мен не ми беше лесно. Но не мисля, че раздялата е отключила депресия у него или самоунищожение. Не.

Каква е ролята на неговата майка в живота му, как тя влияеше върху решенията му?

Имаха силна връзка, той я обичаше и уважаваше изключително много. Тя го е отгледала от 3-4 годишен, когато се връща в България с него, а баща му остава в Русия. За Андрей това беше една болка, която не искаше да показва, но тя съществуваше и вероятно е повлиявала решенията му, когато става дума за връзки. Но майка му категорично не се месеше във връзките му. Решенията той си ги вземаше сам.

 А ти ревнуваше ли го? Чакаше ли го след представленията? Колко пъти си гледала „Секс, наркотици и рокендрол“?

Ами сигурно 40-50 пъти. Той обожаваше текстовете на Ерик Богосян и всеки път се получаваше нещо различно. Когато по време на представление казваше някоя закачка към публиката, аз знаех, че е за мен, и ми беше много приятно. Този жест беше много красив, това беше част от любовта ни. В началото го ревнувах. Почитателки по улицата, в театъра, горещи сцени с Аня Пенчева, с други актриси… Демонстрирах ревността си, говорихме и той ми показа, че в една връзка няма място за това. Другото, на което ме научи, е да бъда честна в тези отношения. Дори когато правиш крачка встрани, да съумееш да бъдеш обективен, да не се отказваш от любовта си към другия човек, да я запазиш...

Във вашата връзка ярко доминираше Андрей. Това не те ли потискаше?

Аз винаги съм го оставяла той да води, никога не съм се опитвала да го засенчвам, да се конкурирам за вниманието на околните. Виж, мисля, че жената е тази, която определя линията на поведение в двойката, мекотата. И Андрей, и аз не харесваме прекалената еманципация, състезанието между мъжа и жената в ежедневните отношения. Но аз не стоях в сянката му. Имаше хармония между нас. И той ме е подкрепял във всичко. Завърших магистратура, докато бяхме заедно, едновременно с това работех, ходех по турнета. Когато можеше, идваше с мен. В Израел дойде по време на турнето на Националния ансамбъл. В Индия аз отидох с него и момчетата от „Ритъм“. Приказка беше – толкова цветна и ароматна седмица не съм имала през живота си. Спомням си и един от прекрасните ни моменти. Връщах се от турне с ансамбъла и правителствена делегация от Париж, а предишните два дни бях болна, едва говорех по телефона. Той ме посрещна на летището, на самата писта, а не на ВИП-а, откъдето се прибирахме. Беше страхотно, много красиво, бях щастлива.

Съжалявам, че ще те върна към този тежък за теб момент, но ти си отишла тайно да го видиш в болницата преди да почине – човека, когото помниш като весел, бохем, душата на компанията.

Беше тежък момент, той беше много изтощен и състоянието му не позволяваше да се видим за повече от няколко минути. Казах му: „Дръж се, ще се справиш, и това ще мине…“ Странното е, че и той ми каза същото. „И ти се дръж, главата горе. Помни какво съм ти казвал.“ Изпитвах болка, държахме си ръцете, усетих как леко ме стисна и това беше. Видях в очите му, че я има още любовта.

Тогава за първи път се видяхте след раздялата, така ли?

Да, не сме се виждали по време на неговия брак, не е вярно това, което се писа, че се е виждал тайно с мен.

Вярваш ли, че хората, които са ни обичали, ни пращат знаци от отвъдното и ни закрилят?

Аз твърдо вярвам в това. Нямам доказателства, но… Не знам как ще ти прозвучи, но една година след смъртта му, на 24 май, датата, на която се запознахме, бях в Москва на турне със студентите ми. В този огромен 20-милионен град, точно до хотела ми, на уличката беше написано с бяла блажна боя: „Кристиша, я тебя люблю. Твой Ендрю.“ Отначало го видях, но не го виждах. Чак когато това послание стигна до мен, настръхнах. Спря ми сърцето. Не можех да мръдна. Всъщност беше само месеци след смъртта му.

Сънуваш ли го понякога?

Понякога, много рядко. Сънувах го в деня преди да почине – в най-хубавите му години. Щастлива съм, че в тези години бяхме заедно. Това е най-хубавият му подарък за мен. В съня ми беше облечен в светъл костюм, красив, усмихнат. Той не се страхуваше да носи светъл костюм дори в най-мрачните дъждовни и кални дни. В съня ми се обърна към мен и каза: „Светла му памет.“ Той мразеше израза „Лека му пръст“, просто настръхваше от него. На другия ден съобщиха, че е починал.

Мисля, че всички го обичаха, но за мен той беше човек, който криеше болка в душата си. Понякога имах чувството, че мога да я напипам.

Няма как да не крие болка. Той не беше повърхностен човек, а мъж с много голям хоризонт, не спираше да чете, да трупа познания…

... А който трупа познание, трупа печал.

Да, така е. Беше наясно какво се случва в България, не беше затворен в изкуството си. Четеше автобиографии, историческа литература. Разбираше много от музика. Но него не го разбираха. Както казаха Ернестина и Андрей Слабакови на поклонението: той беше неизползван актьор. Накрая си отиде огорчен, много огорчен. И на мен ми е мъчно, че около него имаше хора не толкова чисти и честни, които спекулираха със смъртта му. Те се появиха в момент, когато Андрей беше слаб и уязвим. И започнаха да разправят как са прекарвали дни и нощи с него. Какъв бил, какъв не бил. Подхранваха слуховете, които цапат паметта му. Той не го заслужава.