Кирил намери Линда в Камбоджа

Бедното сираче от романа на Виктор Юго "Клетниците" среща един доблестен човек, който като с магическа пръчка преобразява неговия живот и осмисля своя.

Мариана Антонова 05 October 2003

 
Бедното сираче от романа на Виктор Юго "Клетниците" среща един доблестен човек, който като с магическа пръчка преобразява неговия живот и осмисля своя.

Кирил Петров отива на екскурзия в Камбоджа, без да подозира, че една протегната за просия малка ръка ще го превърне от търсещ приключения 27-годишен мъж в отговорен баща. И ще го накара да започне бизнес в Пном Пен, за да остане задълго в екзотичната, доскоро непозната страна.
Решението да осинови Линда идва на втората седмица след запознанството им.

Това обаче е най-лесната част на историята.
Кирил започва да се грижи за майката и шестте братя и сестри на Линда. Бори се с навиците на детето от улицата и със съмненето, че то е при него заради парите му. Любовта обаче към осиновената му дъщеря е силна и той твърдо вярва, че ще успее да я отгледа като образована и изискана млада дама.

Запознах се с Линда още на първата седмица след пристигането ми в Камбоджа. Бях отседнал в Пном Пен и често се разхождах по крайбрежната улица, както и всички в града. Един ден, когато седях до реката, видях до себе си майка с трите си дъщери. Личеше, че са бедни, защото бяха мръсни и се миеха във водата. Едното от момичетата, около 12-годишно, имаше кръв по панталоните, вероятно от менструация.

Никой не се беше постарал да го научи какво трябва да прави в такива случаи, за да поддържа елементарна хигиена. По-късно камбоджанки, близки на семейството, ми казаха, че майката се отнасяла с пълно пренебрежение към здравето на децата си.

Най-малкото момиченце, на около 3 г., се приближи до мен и видът му ме накара да се просълзя. Линда беше само по едни червени гащички и нямаше никакви други дрехи. Дадох й пари. Детето се качи на коленете ми и не искаше да слезе. Обясниха ми, че спи на улицата. Попитах майката как така Линда спи на улицата без дрехи. Имах предвид, че през нощта става студено. "Ей така, спи", беше отговорът.

След това разбрах, че цялото семейство спи на гарата, както всички останали просяци в Пном Пен. С помощта на шофьора, с когото се движех из града и използвах като преводач, им казах, че искам веднага да купя рокля на това дете. Отидох при тях и на следващия ден, после на по-следващия…
линда се привърза към мен и аз към нея. И така се започна
Често съм се питал защо се случи това.

Разбира се, нищо не е случайно. От близо две години в мен се роди една мечта: да имам малко, пухкаво момиченце, да го водя на зоологическата градина, да му купувам роклички, да го уча на всичко, което знам. Не беше възможно да ми се случи, защото не съм женен. Имах приятелка, но се разделихме. Бях прекалено зает с бизнеса си и не се чувствах готов да се грижа за жена. Явно обаче съм имал нагласата да гледам дете. И когато видях Линда, желанието да стана баща се разгоря с нова сила.

То стана още по-силно, когато тя на първата седмица започна да ми вика папа. Нейният баща ги е изоставил и изчезнал, докато майката е била бременна с Линда. Така че тя никога не се е виждала с него.Започнах да й купувам обувки, дрехи, играчки и, разбира се, храна. Всеки път, когато си тръгвах, за да се прибера в хотела, Линда се вкопчваше в мен и плачеше. След това ми казаха, че вечер не се хранела.

Сутрин карала майка си да идват до хотела ми и с едно от момичетата, работещо в него, се качвала на моя етаж и искала да ме види. Тя наистина ме будеше в 7 или 8 часа.
Обадих се на посланика ни в Камбоджа и потърсихме организация, в която да превеждам пари и тя да ги дава на Линда, когато съм в България. Намерихме една, но не ми хареса. За тях децата бяха само номера от списъка. Тогава срещнах един австралиец, който се грижеше за дете от сиропиталище.

Той ми препоръча местен нотариус, на когото да изпращам парите от България. Тогава заведох Линда в полицията и
подписах заявление, че ще я издържам и ще подам документи за осиновяване.

заедно с останалите роднини
Майка й беше съгласна. Най-малкото, защото ще помагам на семейството. Започнах в Камбоджа бизнес, за да остана в страната и да не ги разделям. Но аз ще възпитам Линда. Първо ще я пратя на детска градина, за да учи английски. Алтернативата е да спи по гарите, да бъде продадена от майка си за 350 долара на някой беден турист за секс, когато навърши осем години, и след това да живее в дървена колиба без ток и вода. Все още се чудя откъде беше крастата на по-голямата й сестра!

Посетих родния град на Линда. Целият пазар спря да работи, за да ме видят. Дойде и шефът на полицията. Направих много снимки на града и колибата, в която живее семейството й.
Понеже къщата им е малка, спах у учителя. Той ми превеждаше. Линда за първи път дойде да спи при мен в неговата къща. Преди това всяка вечер плачеше, че я оставям. Спахме на земята между чувалите с ориз аз, Линда и цялото семейство на учителя.

Преди да се върна в Пном Пен, оставих на майката на Линда 20 долара за уроци по английски за пет месеца за две от децата й. Не можах да й обясня, че не трябва да им купува с тях джапанки, защото тези пари ще им донесат повече пари, ако си намерят работа след време с езика.

Наех стая за Линда и майка й в Пном Пен, за да има къде да спят като хората. Купих им постелки, мрежа против комари, възглавници. Малко преди да тръгна за България това лято, разбрах, че другите две сестри на Линда са останали в родния им град. Вероятно, защото им бях казал, че ще изпращам пари, и вече не трябваше да просят. Така върнах тези малки деца отново в дома им.

Това обаче означаваше, че парите за Линда няма да бъдат използвани само за нея. Но след осиновяването ще я поема и ще се постарая като порасне, да стане една красива млада и образована дама. Мечтата ми да обичам детето си и то да ме обича, се сбъдна край реката в Пном Пен.Всички камбоджанки, които видяха какво правя за Линда, казаха, че тя е едно щастливо дете, защото ме е срещнала.

Усетих, че и полицаите бяха искрени, когато ме уверяваха колко са доволни дето помагам на едно бедно камбоджанско дете. Шофьорът, екзалтиран, ми заяви, че иска да ме вози един ден без пари. Хората, които са в бизнеса ми в Камбоджа, започнаха да ми предлагат да ми работят известно време без надница.

Наскоро ВВС излъчи репортаж, заснет със скрита камера, за английски бизнесмени, правещи секс с деца от основното училище. Според мен камбоджанците разбраха, че не съм поредният турист, който спи с осемгодишни момиченца.
Почувствах, че чрез мен те мислят с добро за България и че вече не се чудят какво прави един българин в тяхната страна.
В разговори с граждани на Австралия, живеещи в Камбоджа от години, научих, че единствените доходи за семейство без работа и земя в Камбоджа (80% от населението се занимава със земеделие, а когато няма земя, е обречено на пълна бедност) са от просия и проституция.

Най-голямо съжаление будят децата. Всяко малко мръсно дете е инструмент на своите родители за печелене на пари. Тъй като туристите са само в столицата, бедните камбоджанци напускат родните си провинции и отиват в Пном Пен. Парите им стигат само за храна и затова спят на гарата. Тези, които имат земя, често остават без нея, защото когато някой в семейството се разболее от СПИН, са принудени да я продадат за лекарства. Тогава обаче остават без доходи и така омагьосаният кръг се завърта.

Дори когато Линда беше с мен вече две седмици и до последно преди да дойде у нас, когато видеше турист, викаше по него "Здравей" с цел да му привлече вниманието.
Това, разбира се, е урок от майка й (истинската дума по-скоро е инструкции) какво да прави детето, когато види потенциален дарител.

Веднъж на масата в хотела Линда започна да вика на туристите от съседната маса. Ядосах се, естествено. Аз я приех като моя дъщеря от момента, в който го реших в мен. Все пак на никого не би му било приятно детето му да се държи така. Това е навик, от който трябва да се откаже. Майка й ме уверява, че Линда вече не проси. Така че се надявам тя сама несъзнателно да го забрави. Ако не стане, това ще е първото нещо, от което ще я отуча.

Ще й създам навици да учи, ще я запиша на уроци по танци и други неща, подходящи за възрастта й. Мисля, че ще я възпитам в най-доброто от кхмерската и българската култура. Кхмерски танци и история, българска музика и кисело мляко като си дойдем напролет следващата година. Преди да си тръгна това лято за Камбоджа, си взех дисковете с родопска народна музика - голям фен съм на Родопите. Така че Линда вече слуша "Гергана и славей", "Полегнала е Тудора" - "Гергана…" ми е любимата.

двамата на разходка
 
 
Линда няколко пъти я питаха дали иска да бъде с мен, или с майка си. Винаги отговаряше, че предпочита да е при мен.
Веднъж в колибата им в нейния град вдигнах на ръце малката й сестра. Линда беше на другия край на двора. Обърна се рязко, дотича бързо при нас и започна да се катери по мен. Когато вдигнах и нея, взе да блъска сестра си и да ме кара да я пусна. Ревнува ме, което в техния жесток свят означава да ме брани, както може.

Шофьорът ми каза веднъж, че Линда говори като по-голямо момиче. Имаше предвид, че псува. Според мен причината за това е уличният живот, който водеше доскоро. Като всяко живо същество тя се е приспособявала към околната среда, за да може да се справя с трудностите, които е срещала всеки ден, и да оцелее. Винаги, когато я качвах на мотора, за да й купя нещо, тя веднага заспиваше. Разбрах, че преди да им осигуря стая, са ставали в 6 сутринта. Тогава ми стана ясно и защо, когато отивах при тях на реката, често я заварвах да спи.

Веднъж й се прияде пиле. Отидохме двамата и й купих. През целия път на връщане Линда ми мърмореше нещо на ухото. Шофьорът ми преведе, че пита защо съм купил само пиле, а не и ориз. Оризът е основната храна в Камбоджа, а за семейства като нейното (когато могат да си го купят) - единствената. Често ме питаха дали хората от бялата раса винаги ядем хляб. Отбелязвам си, че скоро ще трябва да науча кхмер, а тя - английски. И двамата само ще спечелим от това. Когато ме изпращаха на летището, за да си дойда в България, Линда от два часа беше със сълзи на очите. Аз - от 5 минути.

Три пъти се връщах да я видя. Вече имах печат, че съм напуснал Камбоджа, и помолих да се върна още веднъж, разрешиха ми. Запазих кърпичката, с която триех очите на Линда. Дори не дадох на химическо чистене сакото, по което капеха сълзите й. В София като разбра, сестра ми много се учуди. Опитах се да й обясня, че обичам това дете и така имам до себе си частица от него.

Една вечер шофьорът ми каза, че е предложил на майката на Линда да им купя съдове за готвене. Тя отказала, макар че купената храна е два пъти по-скъпа. Или не може да готви, или не иска. А и защо да го прави, след като им давам пари. "Изобщо не харесвам майката на Линда", беше коментарът на шофьора по този повод.

Няколко пъти видях Линда да удря майка си. Ударите бяха взаимни. Но понякога майка й я прегръща.
На летището, когато ме изпращаха, майката също се разплака. Мисля, че щом го направи, значи обича детето си и оценява това, което правя и ще правя за него. Реших никога да не говоря лошо пред Линда за майка й. Тя сама да си направи изводите.

И до ден-днешен нямам идея как ще гледат сестрите на Линда на нея след време. Все пак тя ще е по-добре от тях заради мен. Засега само знам, че ще взема брат й на работа. Така ще имат пари, без да им ги подарявам. Дори си мислех да купя един хектар земя, за да си изкарват прехраната. Ще изкарват по 50 долара на месец и ще станат богати. (От 1 хектар се взема по 50 долара на месец от банани.)
Понякога си мисля, че би било по-лесно да си взема дете от дом, но Линда просто ме грабна. Още щом реших да я осиновя, си дадох сметка, че не мога да се върна назад, защото вредата, която бих й причинил, ако повече не ме види, е отвъд възможното да се опише.

колибата, в която жевее семейството
 
 
Тя ме прие за липсващия й баща. Ще балансирам, за да не скарам семейството. Няма да ги разделям. Въпреки че майката се съгласи да осиновя Линда, когато си мислеше, че ще я взема в България.
Със сигурност ще се виждаме всяка седмица със семейството и няма да ги оставя без пари. Може би ще ги наема на работа при мен. Иначе ще ги съсипя като хора, като им давам на готово.

Ядосвам се, че понеже са бедни, изпитват чувството, че ние сме по-съвършени от тях. Те наистина са по-невежи, но пък са много топъл народ. Липсата на самочувствние е разбираема. Туристите харчат по 2000 долара за една седмица, а повечето камбоджанци изкарват по-малко от долар на ден в оризищата.

Излишно е да казвам, че ще осигуря на Линда добро обучение и средства, за да не се чувства така. Няма да я карам насила да предпочита българското. Ще й казвам истината.
В момента, в който кхмерът започва да ти има доверие, първото, което казва, е, че изобщо не му е приятно да гледа какво правят туристите с женската част от населението под 18-годишна възраст. Но пък е принуден за 2-3 долара да ти предложи такава услуга.

Съмнявам се във всички без Линда. Няма начин тя да си е казала на 2 години и девет месеца: дай да го хвана тоя, че има пари, и да се правя, че много го обичам. Просто няма начин.
ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР