От една седмица социалният ми живот тече различно – на протестите си определям срещите, там общувам с хората, с които винаги съм искала да се срещам по-често, но по ред причини не сме го правили. Така че там, на протестите, се усещам прекрасно. Въпреки че до вчера ми липсваше нещо много съществено – забелязахте ли, че там всеки вика, надува свирки или вувузели, но пее? Музиката ми липсва, ритъмът. Помня митингите в началото на 90-те, когато пеехме „Последен валс“ и „45 години стигат“. Помня как се вълнувахме, пеейки „Стани, стани, юнак балкански“, „Къде си вярна ти, любов народна“ през 97-ма. И как тогава имаше повече надежда, повече устрем и повече сила в множеството. Сега, ако някой дава тон, то е само за „Червени боклуци“, „Мафия“, „Оставка“... Т.е. маршът на недоволството няма ритъм. И вчера изведнъж сред множеството, събрало се пред Министерския съвет и потеглило в протестно шествие към парламента, се появи една група барабанчици. Не отпред, а някъде по средата, се чу един синхрон от ударни инструменти, който зададе ново настроение и нова, по-бодра стъпка. Няколко много млади и много красиви момчета и момичета овладяха енергията на мнозинството. Всеки искаше някак си да е по-близо до тях. Всеки, който се доближеше до групата им, моментално се усмихваше. И продължаваше да се усмихва, крачейки в темпото, което те налагаха.

Не зная дали някога сте чували, но преди да влязат в огъня, нестинарите от село Българи са подготвяли сърцата си да бият в точно определен ритъм. Идвали са да ги вземат от домовете им с музика, най-съществена част от която е бил тъпанът. Дум-ду-дум, дум-ду-дум – сърцата са синхронизирали честотата на биенето си с този ритъм. И сега леля Веска, една от малкото останали истински нестинарки в този край на Странджа, тръгва към огъня така – с иконата на Св. Св. Константин и Елена и с тъпана.

В началото на 30-те години в Германия Хитлер е правел митингите на национал-социалистите само с барабани. Биейки в един ритъм, наподобяващ биенето на човешко сърце, те са настройвали тълпата на една честота, синхронизирали са хиляди хора в едно цяло, на което обаче се задавала ужасна посока.

Нашият случай е друг – имаме хиляди готини хора, които искат държавата да се измъкне от блатото на корупцията, на подмяната на държавността с търговия с власт и влияние. И те нямат острие, нямат лидери и това не е мръсна дума за разлика от политик!, нямат синхрон и последователност в излагането на исканията си, нямат идея какво трябва точно да стане оттук нататък и кой ще го приведе в действие. Мяркат се тук-таме из множеството някакви лица от извънпарламентарната опозиция, от неправителствените структури. Но се държат като мишоци. Като посраните парламентаристи, които вярвам никой никога повече няма да допусне да се промушат във властта и да ни занимават със собствените си мании и катарзиси, защото нямат идеи. Единствено ако телевизионна камера се насочи към тях, чисто случайно, формулират някакво искане, което звучи по-скоро като оправдание, а не като призив. Сигурно е нелепо да очаквам трибуни като Стамболов и Стамболийски, тези времена са безвъзвратно отминали и заедно с тях и личностите от техния калибър. Но все пак – докато се появи на продължаващите протести представител на желанието на нова промяна на системата, аз залагам на барабанчиците. Оставям те да формулират моето недоволство от статуквото, моето желание за бърза промяна, моята мечта за по-добро бъдеще на децата ми в тази държава.