Аз не съм Анджелина. И никога няма да бъда.

22 май 2013


“Когато партньорът ми ме гали по корема, иде ми да повърна. Когато ми каже: “Обичам това коремче”, на мен ми се струва цинично. Неотдавна, бяхме легнали и той ми каза за собствената си теория за моя корем – това било малък хълм, който криел долината на мистериите, което още повече възбуждало сетивата, преди да достигнеш до самата долина. Той твърди, че коремът ми ме прави секси и женствена. Когато е мек, той знае, че съм готова. Той казва: “Без корема ти аз ще си остана един нищо и никакъв кокал.” А знаете ли какво си мислех, докато той говореше тези неща? Защо ли не си намерих някой с по-високи изисквания? Какво му става на тоя?“

Това е откъс от една позната на много жени книга - „Доброто тяло” на Ева Енслър. А откъсът е изповед на една от жените, застанали пред микрофона на Енслър. Много емблематичен откъс, бих казала. Защото авторката-феминистка, която призовава да обичаме своето тяло такова, каквото е, ни хвърля в съмнения - за кого е добро нашето тяло? За собствения ни мъж, който не е критерий, за шовинистично настроените прасета - чуждите мъже, които искат да спят с нас не заради това, което сме, т.е. душата ни, а заради тялото ни? Или за самите нас, които толкова сме се отчуждили от тялото си, че го тероризираме по всички възможни начини - с убийствени диети, липосукции, изтощителни тренировки и все по-често - операции. И гледаме на мъжете като на потенциални агресори, а не потенциални любовници.

Тези отвлечени разсъждения се въртят в главата ми по повод на най-обсъжданото събитие в женска компания: най-красивата жена на света, Анджелина Джоли, си отряза гърдите в името на семейството си, а пък мъжът й - най-красивият мъж на света, Брад Пит, каза: „Това е щастлив ден за нашето семейство.“ Щастлив ден? Иде ми да повърна, както пише Енслър. Защото такъв ден е всичко друго, но не и щастлив. Напротив - огромна драма е. Къде е истината - добре изпипана пиар акция, драма, която няма как да остане скрита (а защо пък не!), поведение на жена, изпреварила  времето си, или на жена, тотално объркана и леко побъркана?
Учените непрекъснато ни напомнят колко сме несъвършени, откривайки нови и нови дефектни гени, виновни за едно или друго. Тялото ни е като минно поле. Не е ясно дали тази цигара - последната, заклеваме се - няма да отключи рак на белия дроб? Дали третата чаша вино няма да експлодира в черния ни дроб, дали този стрес, от който треперят ръцете ни, няма да ни порази като пършинг някой ден, в който слънцето грее, а птичките се любят?

Твърдим, че вярваме в Бог, редим се пред църквата на Великден, а след седмица отиваме да ни сменят имплантите. Къде е тук Бог? Има нещо тотално объркано в нашето ДНК, в едно тяло има гени на вярата и гени на лъжата, гени на суетата и гени на саморазрушението. Не е ли време всеки един от нас да избере в какво вярва и да го следва? Докога ще се самоизмъчваме и ще измъчваме тялото си? Нали смъртта живее в тялото ни още с раждането - било дефектен ген, било съдба, която ни тласка в една или друга посока!
В източните практики при медитация човек трябва мислено да благодари на органите си. На една такава практика, лежейки на пода, следвахме думите на учителя: А сега благодарете на черното си дробче наум. Благодаря ти, черно дробче!. Напуши ме страшен смях. Предната вечер го затрудних с цяла бутилка червено вино и няколко цигари, а сега лицемерно му благодарях. Затова си казах наум: Прости ми, черно дробче, аз съм си такава. Вярвам, че съдбата е написала нашата собствена история. От нас се иска да бъдем само добри, но не инцидентно, а постоянно и да се наслаждаваме на живота.

И да, това е най-трудното - да се приемем такива каквито сме. И да вярваме в съдбата си, в любовта, в доброто. Да не изрязваме от живота си мъжа, който ни се обяснява в любов, само защото след време тази връзка би могла да се превърне в болка, в нещастие, в трагедия дори. Ето това е разликата - смелостта, с която приемаш болката, и начинът, по който гледаш напред. Аз не мисля, че Анджелина Джоли е смела жена.

ВИЖ КОМЕНТАРИ
ТВОЯТ КОМЕНТАР