От половин година при нея всичко е ново. Аако Мория живее в София, става в 4 сутринта и отива в пекарната, където меси различни тестени закуски, после застава на щанда с надпис „Малка японка“ в Търговския дом, за да ги продава, към 6 се прибира вкъщи, готви си и ляга да спи, защото пак трябва да става рано. В събота и неделя често пътува извън града – до Рилския манастир, Мелник, Несебър, Варна.

Преди шест месеца тя все още живее в родния си град Токио и работи в компания за кредитни карти. Получава три хиляди долара заплата, сутрин става в 6, закусва с кисело мляко „България“ или супа мисо, после отива в офиса, където понякога работи до 9-10 вечерта, прибира се вкъщи, готви си, гледа шоупрограми по телевизията и ляга към 1 след полунощ. Любимите й развлечения са шопингът и киното – за събота и неделя.
Единственото, по което си приличат „преди“ и „сега“, е, че сутрин Аако пак закусва с кисело мляко, но не от японската корпорация „Мейджи“, а от „Данон“ например.
Защо става така, че казва „сайонара, Токио“ (сайонара – довиждане, яп.) и „здравей, София“? Една от причините, не казваме най-важната, а може би да, е Владимир Скендеров. Българин, който специализира икономика в японската столица и преподава почасово английски. Аако е негова ученичка там. Сега двамата живеят и работят заедно у нас. Другата причина е, че Аако търси промяна. Промяната, вярно е, й се е получила голяма-голяма, защото между София и Токио най-малката разлика е часовата. На трето място – тя обича да готви. В родния си град ходи на кулинарно училище, откъдето получава диплома за майстор-хлебар. Скъпо хоби, което й струва около 15 хил. долара и което сега превръща в професия.

 

Ако не беше малко нещо авантюристка – освен скока в България трябва да й се отчете и страстта по гмуркането - Аако щеше да е най-обикновено японско момиче. Името й е типично като Марико, Кейко и Юко. Наставката -ко впрочем означава „момиче“. Самš дете е в семейството, което вече не е рядкост за високоразвита страна като Япония. На 20, когато японците стават пълнолетни, могат да гласуват и да пият алкохол, тя като всички свои връстници облича кимоно и отива на празник на пълнолетието, който се прави в квартала. После връща кимоното, защото то е под наем, и оттогава не е обличала кимоно нито веднъж. Май има едно наследено от баба си, но не е сигурна.
Да, Япония се променя, но има поне една традиция, на която японците държат много. Да се яде вкусно. Дори всекидневното готвене там става с огромно желание. Какво остава за ресторантите! Неслучайно Токио е с най-много ресторанти с три звезди от Мишлен в света. Кухнята на отделните острови е доста различна. Разбира се, навсякъде ядат много риба и всевъзможни морски дарове, но не само. В префектура Кобе на централния остров Хоншу се гордеят с т. нар. мраморно телешко месо, което достига 800 долара за килограм и се получава от специална порода крави. Кобе бийф е изключително крехко, прорязано е от нежни ивички сланина, които приличат на мраморни жилки, и се готви по-лесно от свинско. Култът към храненето се забелязва с просто око по телевизията. Тв каналите буквално гъмжат от кулинарни предавания, а наградите в различни игри често са редки и скъпи храни. Победените в същите тези игри са наказвани да изядат някаква гнусотия (добре, че харакирито е отменено!). В Япония се приема много добре да поднесеш като подарък храна. Това може да е нечовешки вкусно манго за 100 долара или пъпеш, чепка грозде от рядък вид с огромни зърна, скъпо месо – като въпросното кобе бийф.
Отношението към храната е една от най-големите разлики между родината й и България. Така смята Аако, вероятно от позицията на човек, който е решил да се занимава с хранене професионално. Тук сладкото й се струва прекалено сладко, а соленото – прекалено солено. В своите печива тя се опитва да балансира между двата вкуса. Да придаде нежност на суровия балкански рецептурник. Струва си да се опитат нейните японски курабии или сладкиша с черен чай – те са точно толкова екзотични, колкото можем да го понесем в обедната си почивка в София. Понякога, ако й изпратят продукти от Япония, прави и едни много специални кексчета с азуки – сладък боб и мача – зелен чай. Аако има проблем с намирането на качествени продукти за печивата си. Една и съща марка сирене веднъж е хубава, веднъж – недотам. Но като си помислиш, и с живота е така. Аако не се оплаква. Не съжалява за решението си да дойде в България, при положение че преди това дори не е стъпвала в Европа. Двамата с Владимир се смеят често. Питам ги какво им е чак толкова смешно. Дупките по улиците, казва Владимир, който се опитва да й представи софийската действителност като нещо забавно.
Казват, че всяка възраст има своите задачи. На 15 – да си намериш приятели. На 20 – да имаш  бурни любовни връзки. На 30 – да направиш огромни дългове. На 40 – положение, и на 50 – пари. Аако не пожела да каже възрастта си, сигурно в Япония да зададеш такъв въпрос се смята за невъзпитано до глупост, а се страхувам, че аз направих точно това. И тя не ми отговори. Но ми се струва, че е около 30-те. Времето, когато се правят огромни дългове, за да постигнеш някаква цел. Или идеал. Аако инвестира пари във фурната в България, между другото тя е един от малкото японски предприемачи у нас. Не знам дали е задлъжняла от това, а и не знам защо точно го е направила. Заради промяната? Заради любовта? Може ли човек да разбере истински Япония и японците, или трябва да се отнася към тях – както казва белгийската писателка Амели Нотомб – с изумление и трепет? Нямам отговорите, но съм опитвала сладкишите, които „малката японка“ меси собственоръчно всяка сутрин. Различни са, до великолепие.