Конкурс за красота за жени с увреждания. Явяват се 14 участнички - коя на инвалидна количка, коя на собствените си нозе, но несигурна. Приготвили са свои стихове, песни, танци. Една от тях е с проходилка - бута я пред себе си и ... танцува. Висока, слаба, красива. С дълга черна рокля с гол гръб. С високо вдигната глава. Прави някакво по-сложно движение и се спъва. Полита да падне, но се задържа права и продължава. Публиката я аплодира бурно. През сълзи. Журито й присъжда награда за най-красив танц.

Зад двете букви се крие множествена склероза, една неизяснена и страшна болест, която е сякаш проклятие за всеки, когото връхлети. По неясни за медицината причини поразява хора в млада и активна възраст. Понякога, за щастие не винаги ги сковава. Ослепява ги. Прави ги живи трупове. Не се лекува, със скъпи и силни медикаменти може само да се задържи развитието й и да се постигне временна ремисия.
Това научила Емилия, когато на 17 години за нея внезапно всичко се обезсмислило и пропаднало. Поне тогава тя не можела да мисли по друг начин, по този, по който приема нещата сега.

Тогава Емилия била жизнерадостно 17-годишно момиче. От добро семейство, родствено с големия актьор Константин Кисимов (чичо на баща й). Съвсем естествено и тя, и брат й искали да стават актьори. Еми свирела на китара, ходела на балет, учела английски в алианса. Брат й, по-голям от нея с пет години, непрекъснато й внушавал: "Ако не си първа, ти си никоя." Когато на републиканско първенство по лека атлетика за юноши се класирала втора, брат й попарил нейната радост: "Втора? Въобще не ми говори!"

Така Емилия се научила да бъде най-вече отговорна. Когато баща й загинал без време в автомобилна катастрофа, тя поела грижата за майка си, сърдечно болна и крехка жена. Не й се разсърдила, когато я спряла от училище, за да не вземе книжка за професионален шофьор. Страхувала се да не изгуби дъщеря си, както изгубила съпруга си, а преди това и чичото Константин Кисимов, загинал в катастрофа. Еми се записала в икономически техникум с мечтата за ВИТИЗ.
И никога не стигнала дори до прага.

Един ден била на рожден ден на съученик. Не се чувствала добре и затова отказала алкохол, пък и по принцип не обичала. Рожденикът обаче настоявал да изпие поне една глътка за негово здраве. Направила го на изпроводяк, когато си тръгвали с част от компанията. Глътка коняк опарила гърлото й. После обаче се случило нещо странно - започнала да залита и да фъфли, сякаш е изпила цяла бутилка.

На сутринта едната й ръка отказала да се движи. Когато станала от леглото, установила, че залита, краката не я държат. Още същия ден майка й я завела на лекар. Отказали да я приемат в ИСУЛ по спешност. Останала вкъщи, но когато след 3 дни вече едвам помръдвала, я взели за изследвания и лечение. Лекували я слепешката, защото не можели да й поставят диагноза. Това се случило много по-късно, когато близките й със страшни усилия успели да я изпратят във Виена.

Там светилата на медицината установили, че Емилия Кисимова е отключила множествена склероза в тежка форма: с парализа, загуба на говор, двойно виждане. И отсекли: заболяването е пожизнено без изгледи за подобрение. Без да осъжда никого за забавянето на диагнозата и за изпуснатото време за лечение, Емилия казва: "Това ми прозвуча тогава като присъда - да умирам всеки ден, да не зная какво ще се случи с мен утре."

И разказва, че като в приказките - когато стане най-страшно, отнякъде се появява добър магьосник и носи спасение - при завръщането й в България при нея блеснал светъл лъч. Случайността я срещнала с млад психиатър, който искал да опита чрез регресивна хипноза да разбере какво е причинило заболяването при нея, както и да подобри състоянието й.

В първото не успял. Но я накарал да продължи да живее. Защото вследствие на всичко, което се стоварило на главата й, Емилия изпаднала в тежка депресия. Не виждала смисъл да вегетира като растение. "Знаеш ли как пиех кафе", казва Еми, докато ми налива от каничката. "Мама ми пълнеше чашата до ръба и аз само с устни сърбах. Като животно. И сама не се харесвах, но не можех другояче. Не можех да говоря, мучах, затова предпочитах да не се опитвам.

Седях си в инвалидната количка, в която ме качиха, след като се оказа, че не може само да лежа, и си мислех как вече нищо няма никакъв смисъл. Тогава д-р Владимир Николов поиска да работи с мен. Но вече не с хипноза, а с психоанализа. Страхотно упорит беше, не се отказа. Каза ми: "Ако здравето е 100 %, 95 % от него са психика. Ти стигни тези проценти, за останалото не се притеснявай!"

Всеки ден д-р Николов повтарял на Еми, че хапче за мускули няма. "Ходи, - внушавал й. - Падай, ставай, но не лягай!" Така тя започнала да прави опити да се движи. Първо хванала чашата за кафе с две ръце, за да пие сама, като човек. Сега с усмивка си спомня колко кафе е изпоразляла. После започнала да пробва с една ръка.

Успоредно с това се опитвала да говори. И все по-добре го правела. Затваряла с ръка едното си око, за да елиминира двойното виждане и да чете. Обнадеждена питала лекаря кога ще оздравее. А той, за да не я обезкуражи, отвръщал: "Е, Мойсей е въртял народа си 40 години из пустинята. Ти какво искаш? Изчакай, Мойсей ще те заведе."

Така постепенно я накарал да повярва, че и така може да се живее. И не само да се живее. А и да се върви напред.

Започнала да се учи да пише, трябвало да покори отново ръцете си, които треперели. Най-напред решавала кръстословици. Елементарно, тъпо дори, но това й помагало да се измъква малко по малко от депресията.

Д-р Николов настоявал Еми да завърши средното си образование. На отказа й с мотива, че няма никакъв смисъл, отвръщал неизменно: "Ако оздравееш и си само с основно образование, нямаш никакви шансове за реализация." Три месеца не се уморил да я пита дали се е записала да учи и когато получавал отрицателен отговор, реагирал: "Остани си тогава тъпа!" Когато тя най-после се съгласила, я посъветвал да учи не задочно, а вечерно.

За да ходи на училище всяка вечер, да се качва в превозните средства на градския транспорт, за да й е трудно, но да си доказва непрекъснато, че може. Че може! Спомнила си, че девизът на зодията й Овен е "Аз мога", Еми се справила със себе си - това според нея е начинът да се изследваш и да си помогнеш сам.

Така Емилия се дипломирала в икономическия техникум с успех 5,83. Учителката й по психология казала, че съжалява задето най-добрата й ученичка няма възможност да учи тази специалност във висше учебно заведение. На абитуриентския бал директорът поканил Емилия на танц - тя вече била с проходилката и стъпвала по-уверено, макар че синините по тялото й от паданията въобще не изчезвали.

Боледувала единствено за танците - какво значение имали паданията на всяка крачка, щом това щяло да й помогне освен да проходи, и да затанцува отново! "Копнеех не само да чувствам, че тялото ми се движи, а че понякога го прави красиво. Искам да съм някой, затова танцувам! И за конкурса приготвих танц - така според мен мога да покажа, че и аз съм прекрасна, че съм жена."

Емилия танцува в Групата за алтернативен театър под ръководството на една млада и много амбициозна жена - Кристиана Бояджиева. Кристиана режисира цял спектакъл, в който участват пълноценно и красиво хора с увреждания заедно със здрави хора. През 2002 в рамките на международна среща "Малък Балкан" трупата, в която участва и Емилия, се срещнала с подобни от Македония, Румъния, Хърватска, Чехия, Полша...Тогава един сръбски танцьор-професионалист поканил Еми. Казал й: "Не мисли за нищо, освен за краката си, останалото е моя грижа."

Сега тя си спомня за този танц като за един от най-прекрасните мигове в живота си. Тогава летяла и то така, че всички, които я гледали отстрани, включително и режисьорката Кристиана Бояджиева, в един момент помислили, че е оздравяла.

Вече научена от д-р Николов да търси трудното, да го преодолява, и да се калява, Еми подновила и ученето на английски език в алианса. Само че не на площад Славейков, а на бул. Мария Луиза - така изминавала повече път, минавала край Халите в най-оживеното движение. Хората я гледали странно - несигурната й походка и провлеченият й говор ги карали да мислят, че е пияна. Тя не обяснявала, просто вървяла и вървяла. Усмихната.

Даже се радвала на приказките зад гърба си: "Виж тая как се е напила." Казвала си: "Ако съм се напила, значи ще ми мине!"

Еми си дава сметка, че понякога дори нецензурните забележки и подмятания зад гърба й, цъкането с език се дължат на неинформираност за нейната и на още толкова много хора болест.

И сега хората рядко й помагат на качване и слизане в превозни средства. По-често стоят и гледат, но тя не им се сърди. Смята, че по този начин те й помагат повече да успява сама, да не разчита на никого. Така се чувства ако не щастлива, то поне не нещастна. Признава си, че е уморително и понякога много болезнено да преодоляваш непрекъснато трудности. Но продължава да има желание да го прави.

"Никога не съм работила и ми е болно. Мисля, че ще мога да се справя, макар че мина много време. Доктор Николов ме научи как да се концентрирам, защото при моето заболяване една мисъл само да се завърти в главата ми, докато съм права, и губя равновесие. Каза ми: "Учи се да правиш нещата разделно - когато ходиш, да не мислиш, и когато мислиш, да не ходиш."

За да се усеща полезна и за да контактува с повече хора, доброволно станала касиерка на входа. Вече 6 години събира левчетата и ходи да плаща разходите за общите части. Казва: "Уморително е да преодоляваш непрекъснато трудности, но желанието не си отива лесно. Знам докъде мога и откъде - не. Затова за някои неща просто не воювам, така е по-добре. Но не мога да си позволя да се отпусна, макар че сигурно го заслужавам."

В един момент от живота си Еми се почувствала дотолкова способна да живее пълноценно, че помислила за деца. Започнала внимателно да претегля всички плюсове и минуси. Но една случка, която се разиграла пред очите й, я отказала от идеята. Седяла си веднъж на пейка и гледала как играят съседски дечица. Две от тях познавала - родителите им били с тежка форма на диабет. Едното от момиченцата победило в играта и заскачало от радост.

Но друго дете веднага го посякло: "Какво като спечели, на теб родителите ти са ненормални!" Еми изгоряла от ужас при тези жестоки думи. И решила, че никога няма да има дете - не защото не била сигурна в себе си и във възможностите да му осигури приличен живот, а защото не искала то да страда от подобни подмятания и да расте с постоянно разбивана психика. "Аз никога не бих поискала дете, за да ми помага, да ми бъде слуга. И като не можех да му дам нормален живот, по-добре е, че нямам.

А сега си мисля, че животът не е само семейство и деца или поне не са само те... Е, не можах да се реализирам по начина, по който искам, но такава съдба ми е била определена. Тя пожела животът ми да спре преди 30 години. Аз я надмогнах и продължих. Но някак си не спирам да се чувствам на 17."

Питам Еми дали вярва в Бог. На което тя отговаря, без да се замисля, че религията е за слабите духом хора. "Аз съм силна и вярвам на себе си. Воювам и се справям сама. Ако сега не стана да си направя кафе, Господ едва ли ще ми направи..."

За учудване на лекарите състоянието на Емилия е стабилно, макар че тя не използва от 1978 г. кортизоновите препарати, с които се задържа развитието на болестта множествена склероза. Казва, че е успяла да постигне с воля и дух контрол над тялото си. "То ми принадлежи, не аз на него. И не то ме кара да правя някои неща, аз го командвам."

Скоро погребала брат си, преди десет години се сбогувала с майка си. И е сама, съвсем сама на тоя свят. И никога никой не я е чул да се оплаква. Живее с 60 лева инвалидна пенсия на месец.

За да си помага, е пуснала в едната стая на жилището си квартирант. Въпреки това вече не смогва. Съжалява единствено, че тъй като не може да си плаща абонамента за кабелната телевизия, е лишена от възможността да следи музикалните програми. А музиката е единственото й удоволствие, което постига без да прави усилие - просто я слуша, слуша, слуша... И танцува. С душата си и с цялото си измъчено тяло.