Как се ражда романът Second Life, как в Мрежата се лекува комплексът на едно отхвърлено от баща си момиче и как един побой отключва писателска кариер.
„...Защото, колкото и да са различни правилата му, новият онлайн свят е населен с добрите офлайн хора. Истински, от плът и кръв. Това че доброволно се освобождават от телата си, е друг въпрос, но все пак ние сме първо поколение интернет емигранти, все още не сме мутирали толкова, че да сме се превърнали в друг биологичен вид. Все още правилата на старата човешка психика важат. Някой трябва да ми обясни що за поведение е това. Това, дето в интернет минава за близост, никак не го разбирам. Този тип учтива жестокост от рода на „Да, мила, разбирам колко те боли“ и „Да, аз съществувам някъде и ти си важна за мен, но нямаш право на достъп във физическия свят“ ми напомнят на нещо. На някого. На нечие поведение, което познавам. На баща ми.“
откъс от Second Life
И ето че се появи романът Second Life на Станислава Чуринскиене, та да разберем за какво точно иде реч. Защото той почива на опита на авторката, написан е след 6 месеца непрекъснат престой в Мрежата, след чатене и мейлене с хиляди непознати. Непознати ли? Онлайн се създава такава близост, че дори и да лъжем за себе си, пак сме си ние и никой друг – голи пред света, с души, отворени като рани, жадни за разбиране, за обич и приключения.
Станислава, която освен че е журналист, е и психолог, решила да се захване с изследване на Мрежата, в която много нейни приятели се загубили. Наела квартира и се затворила там само с компютъра. Тайно се надявала, че сама със себе си в Мрежата или извън нея ще се разправи и със свой комплекс от детството, който я спирал да поиска да има деца. Така
потънала в мъглата
Регистрирала се в сайтове за запознанства под 13 различни профила – като самотен баща, студентка по медицина, застаряващ гей от малък град, дори като самата себе си. Само след месец престанала да се чувства като екскурзиант в Мрежата, но и си дала сметка, че е хванала лъжица не за своята уста. Никакъв сън не се вмествал в денонощието й – чатове, дискусии, форуми и общуване с десетки непознати хора се превърнали в мъчително преживяване, което изпивало силите й. Станислава го оприличава на пушенето, типична широкоразпространена зависимост. И интернет като цигарите е заместител на близост и успокоение, на примитивното чувство за свързаност и защитеност, които изпитва бебето, допряно до майчината гръд. (Не сте забравили, че имате срещу вас психолог, нали? - б.а.)
Тя добавя, че интернет от догодина влиза в американската класация на психическите разстройства, които трябва да се лекуват. И продължава историята на своя сблъсък с Мрежата (в книгата си тя я нарича Кучката).
Пускала в интернет части от себе си и откривала – пак за себе си – нови неща. Изненадала се, че е груба, направо простак. Като част от графата „казване на не“ само чакала да й попадне безадресна обида и да включи лайномета. Пренесла това и офлайн, но по-късно, когато си дала сметка колко много отсъствието на биологичен баща я е формирало като личност. На първо време започнала да сравнява интернет с баща си. Има го, но не знаеш кой и къде е, хем имаш контакт, хем нямаш. Борбата й с Мрежата се превърнала в борба с конкретен модел на празнота. Видяла тази празнота в най-зловещия й вид – хора, които никога няма да видиш, но споделят нещо и заминават, хора без истинска ангажираност, защото няма телесност...
Станислава се регистрирала и във форум за хора, претърпели
виртуално насилие
Британец, преселил се в България, попаднал на интересна и много образована жена, в която се влюбил. А тя започнала да намеква, че я грози смъртна опасност и че той трябва да я спаси. Мъжът изпаднал в истерия, опитвал се да се види с нея, предложил й дори да се оженят и изведнъж тя изчезнала от Мрежата. Търсейки я по различни сайтове, изиграният влюбен попаднал на мъж, който му разказал как преди година преживял същата история със същата жена. Станислава се запознала и с университетска преподавателка от САЩ, която се заклещила в гореща сексуална онлайн връзка. Тя обаче била омъжена, а условието отношенията да се пренесат офлайн било да се разведе. И когато подала молба за развод, виртуалният й любовник се изпарил. Български журналист бил поканен в Мрежата на среща на живо с жена, с която се харесали. Тя се появила с някакви приятели и го поканили на купон. Епизодът завършил някъде из дебрите на Витоша, където колегата се свестил ограбен и пребит.
Всичко това е плашещо, но все още неподлежащо на регулация. В безтелесния свят на Мрежата продължават да витаят и хора, на които интернет общуването им стига, и такива, които искат да продължат офлайн. Динамиката вън-вътре е ненаподобима на нищо друго на света. И тръпката в тези отношения е страстна като нищо друго, казва Станислава. Въпреки всичко обаче нещата там, връзките, любовите не са истински. Не може двама да си разделят една пица в интернет...
Как се излиза от тази реалност ли? Станислава не знае за някой, излязъл от там. Тя се опитала, защото имала основателна причина. За нея всичко било експеримент, макар от време на време да изпускала контрола и да се налагало да си напомня, че е за кратко. Връщайки се вкъщи, тя уж престанала да чати, но не можела да се откачи, толкова била зомбясала. Тогава мъжът й прерязал кабела, защото си дал ясна сметка, че има преживявания, които не е хубаво да бъдат довеждани до край „Малко незавършеност в името на безопасността не е зле“, усмихва се Станислава.
Седмица след като я отскубнали, й минали физическите симптоми на абстиненция – най-малкото температурата й спаднала, започнала да спи и да се храни. След два месеца пълна суша се регистрирала във форум за бременни.
Защото престоят „отвъд“, засмукването й от Кучката и отскубването от нея й помогнало да се реши да има дете. Смята, че е оставила собствения си негативен опит от детството там, в отвъдното, в Мрежата, в лапите на Кучката, доверила го на непознатите, хвърлила го. Не е сигурна дали все още няма някакво влияние върху нея, но е значително по-слабо. Там, в дебрите на интернет, се уловила, че освен за баща си, пише и за майка си, за това, че тя е имала хубаво майчинство и на нея, на дъщерята, й се иска да го преживее. И то не веднъж, защото самата тя е едно дете и знае какво е да си натоварен с много родителски очаквания. Та освен с писане Станислава оттук нататък ще се занимава и с раждане и отглеждане на деца.
Това е трудно взето решение – тя е имала тегаво детство без баща и не само романите й, а и поведението й носи отпечатъка на тази липса. Станислава дори казва, че е от лошо семейство, в смисъл, че е дете на разведени родители и тя дълго не е можела да преглътне факта, че баща й не я иска, че я отхвърля... дори сега. Не премълчава, че заради своето разбито семейство била решила самата тя никога да не се омъжва. И четири пъти разваляла сватба – три пъти с един и същи човек, та й излязло име на
булката-беглец
Годежите, по-точно обвръзките, стигащи до брак, се дължали на това, че Станислава не можела да казва не. Затова нейните „не“-та били косвени – или се разболявала тежко, или нещо друго се случвало изведнъж, сякаш от нищото. Не била сигурна, че някой може да я обича. Единственият човек, когото заобичала категорично, е съпругът й, литовецът Дайниюс Чуринскас. Когато обаче го срещнала, вече била готова за обич и за трайна връзка.
Лутането на Станислава започнало още в ученическите години. Всяка година сменяла училището, защото много често се местели с майка й. После я приели в Класическата гимназия. И само като чула от устата на директорката й, че учениците там са богоизбрани, напуснала. Не се чувствала богоизбрана и ей Богу, не искала да е такава. Минала в частна форма на обучение и така завършила. После се дипломирала в журналистическия факултет и продължила с магистратура по психиатрична социална работа в НБУ. Разсъдливата й и много ранима натура я тикала към това да помага на другите и по този начин може би и на себе си. Защото осъзнавала колко болезнено е обременена от необичането на баща си.
Изкарала половин докторска програма по социална работа в САЩ и заработила по специалността в България. Срещала се с мъже и лесно излизала от връзките с тях. Изчерпвали й се нещата и нищичко не можело да предизвика ново размърдване. Примирена с идеята да прекара живота си сама, срещнала Дайниюс на една работна конференция. По-млад от нея, свеж и много нахакан, готов да спори до кръв, той паднал в мрежите й. Но и тя загубила ума и дума, така че не се знае кой на кого нанесъл смъртоносния удар в сърцето. След едно продължително иди ми-дойди ми между България и Литва, Дайниюс просто се пренесъл в квартирата й.
Оженили се, както казва Станислава, под натиска на имиграционните служби. Ставало все по-трудно да се виждат с визовия режим, с ограничения престой от 3 месеца. Направили го в един кучи студ в София с идеята да повторят церемонията през лятото във Вилнюс, но тя се осуетила. Важното било, че Станислава била в бяло, а вместо Менделсон им пуснали една метъл група.
Първият им семеен проект бил откриването на кафене за психично болни хора за което спечелили финансиране от европейски фонд. Две години го крепили с цената на много труд и отдаване. Но когато европейските пари свършили, държавата я нямало, за да продължат специалната терапия за част от нейните граждани. Затворили го. Дайниюс направил агенция за недвижими имоти, а Станислава трябвало да търси изход за себе си, твърдо решена да практикува своята професия. Тъй като от малка необяснимо я влечало на Север, помолила приятели в Холандия да й търсят работа. Успели да й намерят ангажимент за един месец като оценителка на руски проекти в областта на психичното здраве. Условието било, ако се справи, да я наемат за постоянно.
Станислава заминала, очарована от новите перспективи за себе си, без грам подозрение, че тъкмо този престой в Холандия ще преобърне живота й. Самата тя не може да прецени дали за добро или за лошо, но все пак от един-единствен кофти епизод нещата тръгнали в нова за нея посока.
Една вечер неин колега трябвало да я вземе от хотела й за вечеря. Станислава знаела, че той злоупотребява с наркотици, че пие силни лекарства, но общуването с подобни особи било ежедневие за нея, тя се справяла с тях. Тази вечер обаче не могла да се справи – с отварянето на вратата видяла, че нещата са много извън контрол, но тя, 40 килограма с дрехите, не можала да изблъска човека с помрачен разсъдък от стаята си. Той нахлул и се нахвърлил отгоре й с неочаквана ярост и злоба. Пребил я жестоко. Измъкнала се от хватката му, Станислава се довлякла до рецепцията и поискала помощ. С ледено изражение й предложили да звънне в полицията и сама да поиска да го арестуват в стаята й. А тя тъкмо това не искала, все пак мъжът бил неин колега. Отказвайки да извика полиция, тя си навлякла подозрението, че е леко момиче и е приела клиент, затова трябвало да се оправя сама в тази ситуация, да не разчита на помощ от служителите в хотела. Разревана, насинена и раздърпана, Станислава излязла на улицата. Един полицай я спрял веднага и я попитал какво става, а тя му разказала с две изречения ситуацията. Той влязъл в хотела и, както казва самата тя, „разкъртил кочината“. Никога повече не го видяла. До връщането й в България оставали 10-тина дни, но тя не била в състояние да продължи работата си върху психиатричната реформа в Русия, нито да захване каквото и да било друго, освен да стои в хотелската си стая и да пише. Така се родила книгата й „Бог да благослови Стю“ - дебютът в литературата, подкрепен от приятели, пожънал скромен, но все пак успех.
Станислава вече била изкушена. Затова само след 6 месеца издала втори роман - „Единайстият пръст“ - в съавторство с Борислава Крендева, която отговаряла на горещия телефон в центъра за жени в криза и подкрепяла защитеното кафене с работата си в него. След излизането на книгата семейството на Борислава спряло да й говори, а Станислава е все по-малко готова да се подпише под нея. Това е яростна и горчива книга за нещата, които хората не говорят и не признават, че правят. С нея двете авторки станали известни, за тях и романа им започнало да се говори. И дошъл редът на преживяването Second Life. Това е.
