След броени дни книгата, в която великата Кардинале описва звездния си живот, ще бъде на нашия пазар. Момичето, родено и израсло в Тунис в семейството на железничар със сицилиански корени, мечтае да стане учителка и да образова децата от Африка, но се превръща в една от емблемите на световното кино на 20 в. и снима в Италия, Франция и Холивуд с най-големите режисьори, продуценти и актьори като Марчело Мастрояни, Омар Шариф, Ален Делон и др. В личния й живот обаче има една тъмна тайна - изнасилване, и едно клеймо - незаконородено дете. В откъса, предоставен специално на EVA от издателство Колибри, се разказва именно за тях.

Никой не може да избяга от съдбата си

Mektoub... Един мъж ме изнасили, когато бях на 16 години. Направи го безсрамно, като ме покани на празненство с уверението, че там ще бъде момчето, което харесвах. Не се посвени да се възползва от чувства, които не бяха предназначени за него. Послужи си с мен като с предмет, с вещ. Не го интересуваха нито мнението ми, нито чувствата ми, нито страховете ми. На всичкото отгоре виновната се чувствах аз, защото не посмях да вдигна скандал и да разкажа истината с помощта на родителите ми, от страх да не се опозоря.

Правех се на хитруша... А се хванах на въдицата, въпреки самонадеяното ми перчене пред моите ухажори. Този път не успях да се защитя, въпреки реномето ми на побойничка. Мислех си, че ако никой не знае тайната ми, тя все едно не съществува. Но реших да се самонакажа и платя за това, което считах за грешка. Реших да забравя за изнасилването и да се преструвам, че тази насилствена връзка е нещо съвсем нормално. Така че продължих да следвам този мъж, когато ми заповядваше да се кача в колата му, когато изникваше неочаквано и преграждаше пътя ми.

Дали ще е той, или някой друг, какво значение имаше след всичко това? Достатъчно бе да се огледам. Реалността нямаше много общо с киното. Героините бяха все навъсени, героите не се събличаха, за да четат вестник в леглото. Къде бе страстта, за която ни проглушиха ушите, че била най-великото нещо в живота? Понеже не ме оставяше на мира, докато не получи това, което желаеше, прилагах една и съща политика: давай, но бързо. И той, и аз имахме интерес да си мълчим. За това поне бяхме съгласни. Помежду ни нямаше любов, но нямаше и омраза. Просто се отнасях нанякъде, изпадах в пълна апатия, която бликаше от цялата земя, от протяжните целувки на киноактьорите, от сватбените рокли, от бляновете на моите приятелки.

Когато на 18 напуснах Тунис с майка ми, в първите зимни дни на 1957 г., си мислех, че тази страница е завинаги затворена. Но всъщност тази противна история се беше загнездила в мозъка ми: вече не забелязвах нищо, не се впечатлявах от нищо, нямах желание за нищо. Днес биха го нарекли депресия. Тогава още нямаше име.

Бяха ли ме предупредили от „Униталия" (става дума за венецианския кинофестивал, където Клаудия е изпратена през 1957 г. като гост, след като спечелва титлата най-красива италианка в Тунис. б.ред.)? Въобще не си спомням. Но така или иначе ме бяха записали в „Centro Sperimentаle" - световноизвестното киноучилище срещу "Чинечита". (Училището е към римската киностудия със същото име. Бел. ред.) Тук се тълпяха студенти от цял свят. Всички бяха запалени поклонници на седмото изкуство - интелектуалци, повечето от които се подлагаха на лишения, за да учат. На мен „Униталия" ми плащаше транспорта и разходите. Само дето бяха забравили да уточнят, че има едно условие за постъпването ми: приемен изпит, за който другите се бяха готвили месеци наред. Пресяването бе първия ден.

Още с пристигането се озовах сред стотици кандидати пред жури, събрано около една маса. Попитаха ме коя сцена съм избрала да изиграя... Хубава работа! Да не би да съм се натискала! Изнудиха ме да дойда в Рим, а когато приех и вече бях тук заедно с майка ми, ще ми поставят условия! Подиграват ли се с мен!

Не бях от страхливите, но с моя лош италиански не знаех как да им го обясня. Тогава реших упорито да мълча: нека гневният ми поглед да говори вместо мен. Стоях и гледах почтените професори с цялото си високомерие. Като статуята на командора, която ги предизвикваше с гордостта си.

Те се скупчиха объркани. Беше ли някой в течение? Получено ли бе специално нареждане? Оглеждаха ме, без да разбират. Знаели много добре, че съм от набора на "Униталия", че съм тая с най-големите шансове да се снима в киното, но все пак... Всички тези хора изпитваха преклонение пред професията си. Как се осмеляваха да им наложат някаква си старлетка с едно щракване на пръсти! Аз не разбирах нищо от проблемите им, нито от техния разговор. Долових само една дума, която не се нуждаеше от превод: „Арабка." Те явно отдадоха мрачния ми характер на моята гореща „арабска кръв"! Говореха за мен като за кон!

Изглежда очите ми хвърляха искри. Гледах ги като разярена тигрица, готова да се нахвърли отгоре им. Отговорих им с грубост, присъща на обитателите на Северна Африка. После им „показах гръб", както казват по нашия край. Не ми оставаше нищо друго, освен да си тръгна, като им затръшна вратата, с пълното убеждение, че това щеше да е краят на бляскавата ми кариера в киното. Толкова по-добре! Малко ми трябваше, за да си изпусна нервите. Бях на ръба, щях направо да ги помета, само ако бяха казали още нещо, щях да се откажа от трона.

Резултатите бяха изненадващи. Мисля, че в киното е като при хората - колкото по-малко искаш нещо, толкова по-вероятно е да го получиш. Бях приета... с първа награда в категорията „темперамент". Придружена със стипендия.

Така че мама и аз имахме от какво да живеем, докато чакаме първите снимки. Разбира се, не беше честно спрямо другите, истинските поклонници на киното. Още повече, че неравностойното отношение към мен продължи през цялото ми „следване". Някои от нас, например, бяха избирани да се присъединят към екипите на снимачните площадки. Обикновено това бяха завършващите режисура. Но сред тях непрекъснато попадаше и моето име, без да съм молила за нищо, сякаш хората на "Униталия" искаха да ме отрупат с поводи за запознанство с различни режисьори.

Така се озовах на снимачни площадки, където нямах какво да правя, нито пък разбирах какво ставаше, в чакане... което, щях да разбера по-късно, е най-досадното и най-често занятие на актьорите. Не работех достатъчно, за да се вдъхновя, стоях встрани от групите, в своето ъгълче, дива и недоверчива, неразговорлива по рождение, а и допълнително ограничена от трудностите с италианския. Подчинявах се на преподавателите, сядах където ми кажеха и си учех уроците, но без особен ентусиазъм. Нямах никакъв опит, а и никакво желание, щеше ми се пак да застана пред камерата, както ми се бе случвало на два пъти, но не виждах смисъл от цялата тази теория, от това зубрене. Нищо не им бях искала, но предпочитах да работя, вместо да си губя времето. На всичкото отгоре беше мрачно и студено. Климатът съответстваше на настроението ми.

Бяхме се приютили при една от лелите ми, която обитаваше живописно селце на час път от Рим. Всяка сутрин гаврътвах едно кафе и вземах автобуса, за да отида на училище. Вечер правех същото, за да се прибера. Веднъж някаква кола се залепи за автобуса по целия път. Когато слязох, от нея излезе някакъв мъж. Излишно е да уточнявам как го приех и дали въобще благоволих да го изслушам... Впрочем той се оказа един от най-големите продуценти на „Видес", но аз го шкартирах, както вече бях сторила с една друга продуцентска къща.

Съучениците ми даваха мило и драго да се озоват в моето положение. Съжалявах ги. Аз не притежавах и една десета от техните познания. Най-вече не притежавах усърдието им. Киното съвсем не беше смисълът на живота ми. Посещавах Центъра по задължение. Преструвах се... ставах, измивах се, хапвах... изглеждаше като да съм жива..., но не изпитвах нищо. И само аз си знаех защо.

А зимата се проточваше, небето беше все така мрачно. Земята също беше сивкава, като автобусите, с които прекосявах безкрайните предградия. От пътуването покрай всички тези нескончаеми строежи сърцето ми се свиваше. Мечтаех си за моя бял град със синьо небе, на брега на Средиземно море. Там, на юг портокалите скоро щяха да цъфнат. Коледа наближаваше. Струваше ми се, че ако се върна при братята и сестра ми, при приятелите, ако опитам отново вкуса на цитронадата, ароматът на меденките и жасмина, ще си възвърна и вкуса към живота.

В един момент не издържах. Писна ми от курсовете и от зимата. Обясних на майка ми, че в крайна сметка дипломата нямаше да ми гарантира никоя роля. И без нея се бях снимала в първите си филми, благодарение на които ме бяха забелязали. Умолявах майка ми да се приберем у дома. Тя също бе налегната от носталгия. Може би тъгуваше по съпруга си и другите си деца, макар да не го сподели нито веднъж... А аз взех, че избягах за пореден път. Без да се сбогуваме с никого, отпрашихме на аерогарата. Там налетях на един много известен журналист - Доменико Меколи, който вече ме бе забелязал в Центъра. Беше мил, попита ме: "Накъде така?" Разказах му историята си от край до край. Тоест кинематографичната си авантюра... На него му се стори прекрасна.

В неговите очи бях нещо като Пепеляшка, която се изнизва на бегом от бала. Беше в навечерието на Коледа, приказката за Клаудия се харесала и на главния му редактор. И най-значимото списание в Италия „Епока" си я избрало за корица. Когато го открих, се сащисах - бяхме вече от другата страна на Средиземно море.

Без да си давам сметка, се бях превърнала в героиня на един от така популярните в онези години фоторомани. Никога не съм обръщала особено внимание на писанията за мен из пресата. За щастие... Все едно съм съставена от две лица - едното е по страниците на списанията, другото съм самата аз. Другото е истинското. Преливах от щастие от срещата с баща ми, сестра ми, братята и слънцето...

Но под ослепителните коси лъчи се тъмяха все нови и нови сенки.

***

Бях се озовала не само сред близките си в дома ни на ул. „Марсилия", но и близо до мъжа, който ме терзаеше.

Беше наблизо, като котка, която дебне жертвата си. На какво ли се дължеше покорството ми, което впрочем ме ужасяваше? Какъв ли грях изкупвах? Нима нямах право да съм щастлива като другите? Как можех да разкрия нещо, което бях таяла толкова месеци?

Често мислех за самоубийство. В поругаването на тялото ми и безволието съзирах лика на смъртта. Но ето че животът засия пред мен.

В началото на 1958 г. открих, че съм бременна. Днешните млади не могат да си представят какво означаваше тази дума в устата на момиче от моето поколение. От моята среда. По същото време една случка беше потресла цяла Италия: самоубийството на двойка годеници. Докато събирало документите за бракосъчетанието си, момичето открило, че е незаконородено. Да родиш извънбрачно в онези години, означаваше не просто да се опозориш, а да навлечеш всеобщо проклятие върху цялото си семейство. И да обречеш рожбата си да бъде отхвърлена от обществото.

Бях загубена.

Години по-късно щях да стана свидетел как жените отстояват правото си на избор... Но кога всъщност избираме? „Избраното дете е желано дете", приемах болезнено този лозунг, защото се опасявах, че ще подейства угнетяващо на сина ми. Направих избора да родя сина си, когато отказах да абортирам при „маманата", при която ме заведе въпросният мъж. За пръв път казвах „не" в очите му и той се видя принуден да се вслуша в мнението ми. За сина си събрах смелост да бъда самата себе си. Във въпросния ден на отчаяние заложих на живота. Преживявах кошмар. Но нещо по-силно надделя в мен. Детето, което носех в утробата си, щеше да ме принуди да надвия страховете си... Само че в онзи момент все още не го подозирах, бях на дъното на пропаст, не виждах възможен изход. Вземах решенията си слепешката, опипом, без да поглеждам отвъд следващия ден. Дори не помислях за идните седмици, камо ли за предстоящите месеци. Преживените мъки можеха да приключат само със смърт.

Така че кариерата ми... Това си беше някакъв друг свят. На 18 години времето все още тече бавно. Девет месеца ти се струват равнозначни на цял един живот. Искаше ми се просто да се скрия. Като животно, което иска да роди малкото си далеч от бродещите хищници.

И киното ме спаси. Всъщност ни спаси. Мен, сина ми и семейството ми. Веднъж чух по радиото, че режисьорът Марио Моничели търси за ролята на Кармела в „Неизвестни извършители" някаква девойка, срещната на снимачната площадка, която обаче се запиляла в Тунис. Продуцентите му обещали да я издирят. След статията в „Епока" фотороманът продължаваше, но никой не се догатваше, че сърцето на героинята, в която неволно се бях превърнала, се раздираше от истинска мелодрама.

Пристигна още едно писмо. Този път не ме приканваха да се върна в училището. Хората от "Униталия" ме осведомяваха, че могат да ми предложат договор с продуцентската къща „Видес", чийто собственик Франко Кристалди вече бях видяла на фестивала в обкръжението на Висконти. Трябваше незабавно да замина за Рим.

Него ден благодарих на Господ.