Със зелена рокля и ниски кожени чехли на равна подметка, тя ходи по улицата. Носи малка раничка - триъгълна, шарена, изглежда тъкана. Купена вероятно от улична сергия в някоя страна по пътя на концертите й. Върви напред по тротоара във Варна, под сенките на дърветата, заобикаля между спрелите коли и лекичко припява. Малка любопитна туристка. Кой може да я разбере, да предположи, че е правила дует с Рики Мартин, че има един от най-специфичните гласове за фламенко в света, четири албума фламенко чил, че се е преборила с рак... Не в същия ред, но кое в живота се случва подредено? И думите за Мария не могат да бъдат. Също като словата в нейните песни можеш само да ги уловиш. Да ги грабнеш от светлината, която носи със себе си, от спокойствието й, от усмивката, от вдъхновението в погледа й. При нея всичко се случва естествено и без напрежение. Мария не спира да се движи, да си тананика. Бърбори гальовни думи на уличните кучета, а те махат с опашки, гали излегналите се на припек котки, които мъркат от удоволствие.

Някъде по обед е, но за Мари и за групата си е сутрин. Вчера са свирили в Созопол до късно, хапнали и направо тръгнали с автобуса за Варна. Забравили преводача. Той ги догонил с такси. Пристигнали в три през нощта, но да не мислите, че по пътя са спали? Нали все пак сигурно са уморени, след втори концерт, повече от половинчасов бис, изпътувани петстотин километра... Някой от групата обаче лекичко засвирил, друг затананикал и Мари изтичала от задната част напред, седнала и запяла с цяло гърло. Да си пази гласа? Нейният излиза от душата, не от гласните струни. Не е трениран, обучен, шлифован. Тя не е учила музика. Майка й и баща й обожавали фламенко, слушали го и подпявали. Запяла и тя, от малка. Не били богато семейство. Живеели в квартала Санта Тереса в Малага, Андалусия (родината на фламенкото). Мария ми казва, че не само не е учила пеене, но и се занимава с музика от 2000 г. Преди това е работила в барове, чистила къщи, гледала деца. След това направила група с Дани и Еди – нейни приятели. Кръстили се CHAMBAO. Името дошло само, защото в живота няма случайни неща. Измислили го в нощта на Сан Хуан, когато традиционно в Андалусия посрещат лятото. По това време хората от най-южната част на Испания изграждат покривни конструкции от дърво и палмови клонки. Тези навеси предпазват от слънце, вятър и летни дъждове и се наричат чамбао. Тримата се приютили под един и измислили как да се наричат.

Дани, Еди и Мария пеели фламенко по плажовете. Било 2001 г. Срещнали Хенрик Таккемберг - датчанин, завършил „Филмова музика” в Лондон. Той дал идеята да включат и електронни звуци в класическите песни на Камарон и станал част от групата. Сега от четиримата е останала само Ла Мари. Музикантите са други. Много готини. Талантливи и млади. Петима майтапчии. Целуват те по бузите още щом се запознаете, а след пет минути вече те канят на плаж. Мъже от Испания. България им харесва. Тук идват за втори път и особено на морето се чувстват вкъщи.

Шляят се по улиците около Мария. Нахлуват в музикален магазин и се пръсват по всички инструменти. Тя грабва един рупор и започва да говори на въображаема публика. Казва, че тая вечер ще направи жесток концерт и всички ще се забавляват много. След това запява. Някой открива едни инструменти, подобни на пиано, но духови. Виква: „Вижте, тука има мелодики” и шестимата се струпват. Настава разопаковане, свирене и купуване... Междувременно Роберто – саксофонистът на групата, ми споделя, че от всяка страна по пътя си купуват музикални инструменти, разучават ги и ги включват в своите парчета. В момента записват албум в студиото, което Мария е направила в дома си.

Мария живее в покрайнините на Малага, в полите на планината. Доскоро била под наем, но „се забъркала с банките”, както обяснява, взела кредит и ... си купила къща. Къща, която обзавела по свой вкус в етно стил – с африкански, индийски и марокански мотиви. Има и малък басейн. Както и две кучета, които много обича. Женското се казва Луа, мъжкото – Капитан. В къщата живее със съпруга си (мениджър на групата) и с цялото си семейство. У дома ходят боси, както Мария на сцената. Мебелите им са ниски, почти до земята. Фоайето – облицовано с фаянсови плочки като в повечето испански апартаменти в Андалусия. Половината от къщата й е студиото, в което записват първоначалните варианти на всяко парче. Песните ги измисля Мария. Останалите надграждат. Докато си говорим, разхождайки се, тя ми показва телефона си, в който е записала десет идеи до момента. Пуска ми една от тях.

Песента се казва „Ще бъда”. Какво се пее в нея я питам? “Говори се за вдъхновението – казва и запява: „Оглеждам се наоколо и не те намирам/гледам на една страна и на друга и не мога да те почувствам/понякога толкова близко, понякога толкова далеч...” „Може би защото те няма, може би защото се криеш, може би защото не мога да те задържа, може би защото се страхувам, а страхът парализира човека и не ти позволява да извадиш наяве това, което имаш в себе си...” И говорим за вдъхновението и какъв дар е то. А Мария ми доверява: „Задаваш си винаги въпроса: „Ще бъда ли достатъчно добра, за да свърша тази работа сама или ще имам нужда от помощ? Понякога е толкова лесно да композираш, защото песента идва изведнъж, друг път... се чувстваш като пресъхнал. Не идва. И в това е магията.” Трудно е да й повярвам, защото тя от всичко прави песен, даже от разказа за това, как е минал денят й. Думите се навързват сами, темите се закачат една за друга така, както за рамото на Мария се е хванал Тони Ромеро – пианистът на CHAMBAO. Оказва се, че не вижда, но когато го гледаш със слънчевите му очила как крачи по улицата, държейки за рамото някой от групата, не ти и хрумва, че може да е така. Хуан е със супер чувство за хумор и често си прави майтапи по повод на това какво е видял и какво – не. „Обичам да пътувам, да се смесвам с хората, да посещавам квартали, улици, пазари и места, в които хората живеят” - споделя ми Мария. Преди да ми е превел преводачът, аз й задавам следващия въпрос.

По някакъв неразбираем начин съм започнала да я разбирам, тя мен – също. Не говоря испански, но наистина знам какво ми казва. Толкова е естествена и открита, че комуникацията започва да тече на различно ниво. Поглеждам бижуто на шията й. То е от късметлийските. На кожена лентичка висят разни символи. “Ръката на Фатима – показва Мари. - Тя ме пази от завист, от лоши очи. А това – посочва друго медалионче - ми го подари моя приятелка от Севиля. Пада си малко вещица. Беше период от живота ми, в който се нароиха неприятни случки една след друга. За да ме защитава, ми го даде и ми каза: „Сложи си това нещо и никога не го махай!” Дали ме пази, не знам, но ми напомня на нея и ми харесва като бижу. Затова го нося.” Има още един символ в медалиона й – кръст, образуван от мидички. “Маврите са използвали мидичките като разменна монета. Харесва ми този медалион. Зарежда ме с добра енергия.” Дали е суетна я питам на следващата сутрин, докато пием фрапе в суперприятен бар на плажа Кабакум. С черно потниче и черни кърпа и пола на бели точици, изглежда като да се е повъртяла пред огледалото, преди да излезе. А предишната вечер след концерта скита в Морската градина до три, гледа морето и философства. “По-скоро съм кокетна - отговаря. - Обичам дрехите и аксесоарите. Те са важна част от мен, но да са удобни и практични. Не обичам да сложа минипола и през цялото време да мисля как да седна.”

Признава, че високи токчета не носи много. Още докато се запознавахме, забелязах татуировките й – три на брой. Оказва се, че отбелязват важни етапи от живота й. Третата се намира на глезена й и изобразява знака на фирмата, която я издава – “Кайман”. Втората – йероглиф в основата на врата й, споделя с човека, когото обича и е неин съпруг. Първата, която си е татуирала, е малка гривничка на лявата й китка с надпис Respecto (уважение), за да не забравя уважението нито към себе си, нито към което и да било друго живо същество, природата... Било в тежък период на живота й, разказва. Питам да не е, когато е открила болесттта си? Оказва се, че преди това. Чувствала се е необичана и лишена от внимание и много се затворила в себе си. “Когато не ти обръщат внимание и те отминават, се затваряш – споделя. - Тогава ми се образува ракът. Аз мисля, че по-голямата част от болестите са на психическа основа. Имат много общо с това дали си доволна от самата себе си, за да може твоето тяло да е в мир с душата ти. Не знам дали няма да помислиш, че съм луда...” - безпокои се. Но аз й казвам, че съм на същото мнение.

Говорим, че освен това колкото и клиширано да звучи, наистина това, което не те убива, те прави по-силен. В живота на Мария е точно така. Когато преди две години открива, че има рак на гърдата, я напуска и приятелят й, който е част от групата... Адът, през който е минала, ражда книга със страхотното заглавие “Влюбена в живота, макар понякога да боли” и преражда Мария. “Помъдрях – пише в книгата си. - Пораснах по-бързо, отколкото очаквах. Осъзнах, че обожавам живота сам по себе си. Убедих се, че битките трябва да се водят. Станах по-спокойна и по особен начин по-щастлива. Може би защото сега измервам значимостта на малките детайли от ежедневието си по различен начин.” Малки детайли са ароматните пръчки, които запалва на концерта, преди да запее в Летния театър във Варна. Малък детайл е добрата й усмивка, пълна с обич, с която се опитва да говори на български, английски, а от време на време просто ромоли на испански пред публиката. И всички я разбират. Разбират добротата й, сърцето й, споделят щастието да са живи.

Разтварят се в гласа й, в музиката й. На такъв концерт не можеш да седиш. Наоколо всички танцуват прегърнати и се обичат. “Публиката на “Чамбао” - това са нашите хора” – усмихва се малката испанка по път към репетицията часове преди концерта. И вечерта виждам, че наистина е така. “На сцената съм вкъщи – ми е казала, - там е най-съкровената част от мен и искам тези, които са дошли да ме слушат, да знаят, че много ценя този миг на споделяне. За мен концертът не е едностранен процес. Аз не пея на група хора, ние общуваме, заедно сме и ни е добре.”

И добавя нещо много хубаво, поредното: “Музиката е начин на живот за мен. И е най-добрата част от мен. И съм щастлива, че съм го открила навреме.” Прекрасна е.