Страхотна актриса и невероятна имитаторка на гласове, тя изигра около 20 роли през двата часа на срещата ни - двама от най-готините професори в НАТФИЗ, лелките, дето женят хората в Гражданското, гримьорките от „Аламинут”...

 Освен това е пълна с истории на всякакви теми и умее сладкодумно да ги навързва една за друга. Темата в случая обаче е само една – самата тя.

 Кльощава и после дива

„Много подигравки отнесох като малка, заради това, че съм слаба, а аз бях наистина много слаба (тя и сега е много слаба – „от две седмици нещо забравям да ям”, казва ми). И с една дълга коса – чак до под дупето ми стигаше. Бях идеалната жертва. Викаха ми „скелет”, „тракащи кокали” и дори „макак”...

Сега може и да изглежда смешно, но тогава доста си поревах. Всичко това обаче продължи до осми клас, когато ме приеха в Художествената гимназия в Бургас (Милена е от Бургас – б. а.). Осъзнах се като човек, хвана ме един върл пубертет и им разказах играта на всички. Подивях направо! Слушах алтернативна музика, уейв. Ходих със скъсани дънки, блузи с ръкави до земята и с кубинки, естествено. Обръснах си косата над ушите. Никой вече не ми викаше „тракащи кокали”, викаха ми Макс – от „Лудия Макс”. Никога обаче не съм била агресивна.

Когато бях зле, просто изпадах в една от моите депресии. Например, когато майка ми и баща ми се разведоха, бях на 12. Останах при мама. Имах си детска стая и като ме налегнеше депресията, си рисувах по стените – с пръсти, не с четки. Ефектът беше страхотен, защото рисувах върху розов латекс, покрит с блажна боя – сама си го измислих това.“

Руска Илиева

Така се казва най-лошият спомен на Милена от дивия пубертет. Учителка по математика, която я намразва от първия момент, в който я вижда и заради която Маца повтаря осми клас. Получава страхова невроза и майка й я води при леля Елена от Долно Езерово да й лее куршум. Милена и до днес се среща с тази лечителка, която тогава я освободила от страха й от Руска Илиева. Само че в десети клас учителката отново се появява в живота й, пише й двойка за срока и Маца казва: „Довиждане, Художествена гимназия! Довиждане, Руска Илиева! Отивам да си живея живота спокойно!” И завършва реална гимназия. Спира да се занимава с рисуване.

Актриса

„В нашето семейство всички са актьори четири поколения назад – прадядо ми е един от основателите на театъра в Силистра. И всички след него са актьори – баба, дядо, майка ми, баща ми, чичо ми. Израснала съм в Бургаския театър. Така че да тръгна по този път беше най-естественото нещо на света. В НАТФИЗ бях в класа на Ламбо (Стефан Данаилов - б.р.)

В нашия курс беше и моят мъж – Орлин Карагьозов, с когото сме заедно вече 11 години.” Милена мечтае само за една роля – тази на Зана със сините коси от едноименния роман на бургазлийката Керана Ангелова. Ако я постави някой талантлив режисьор (например Мариус Куркински, който я е режисирал в дипломния й спектакъл „Годежът” по Метерлинк и с който са изяли не едно и две KFC менюта, говорейки си за театъра и живота).

Но най-силното й актьорско преживяване и до днес си остава „Боряна” по пиесата на Йовков в Добричкия театър – представлението, което й носи „Аскеер” за изгряваща звезда през 2001 г. „Получи се невероятен спектакъл. Но понеже играхме при минусови температури в салона, от устата ни излизаше пара през цялото време, получих невероятно силни болки в гърба. Направиха ми снимка и се оказаха шипове. Излекува ми ги пак Елена. Тя нищо не прави, просто си говорихме с нея. Аз общувам с хора с подобни способности.

Досието Х на Маца

И до днес не съм сигурна дали Милена не се пошегува с наивната ми и търсеща под вола теле журналистическа глава, но това със сигурност е най-фантастичната от „аламинут”-историите, които тя ми разказа. Обяснява си нещата именно с пубертета. С една дума в този период от живота си две години е общувала със същество не от този свят и е виждала доста странни неща, но по-забавното е, че хората, които са с нея, също са ги виждали. Милена казва, че в началото е било голям шок за нея, но после се успокоила, че не е луда.

 „За мен вече не съществуват въпросите дали има живот след смъртта или дали има извънземен разум. Имам чувството, че го знам.“ Милена прекратява общуването си със съществото по своя воля. „Каквото и да се случи, казвам: „В името на Отца и Сина и Светия Дух. Амин.“ Това е моята победоносна християнска мантра. Аз съм кръстена още на една година, незаконно, у дома – спомняш си какво беше през социализма.”

Орлин на квадрат – формулата на нейното щастие

Орлин е мъжът й, Орлин е и петгодишният й син. Милена и големият Орлин не са женени или поне не в традиционния смисъл на думата. След като живеят заедно доста време, след като си купуват с първите съвместно спечелени пари първата обща вещ – пералня (става въпрос за 600 лв., които двамата спечелили, работейки като хамали – изнасяли противогази от някакъв училищен склад, отърсвали ги от талка, после ги талкирали отново и ги връщали обратно в склада), след като изкарват заедно суровата свръхинфлационна зима на 1997 г., хранейки се с препечени филийки, намазани със свинска мас, след като се ражда синът им, двамата решават, че са преживели достатъчно и е време да се венчаят в църква.

 „Трябваше да ни венчае един познат поп. Бяхме наели къща в Странджа, на 4 км от Лозенец, където най-често ходим на море. Събрахме цял куп приятели за венчавката – някои бяха там на палатки, други дойдоха специално заради нас. Сутринта в деня на венчавката майка ми се обади, че попът получил остра бъбречна криза и влязъл в болница. Ние се поомърлушихме, но отидохме на плажа и казахме на хората, че се отменя.

И вечерта всички изчезнаха мистериозно някъде. Ние тъкмо решихме да приключваме с плажа и да се прибираме в къщата, когато по пясъка се зададе едно шествие. Начело вървеше един от приятелите ни, облечен в смешна бяла роба и със собственоръчно скован кръст на врата. В ръката си носеше кутия от нескафе с китка магданоз в нея. Подариха ни халки, направени от раковини и украсени със залепено стъкълце от бирена бутилка – в един от съседните биваци имаше бижутери, които ги бяха измислили и направили. Метнаха ми на главата един сребрист плажен шал, отгоре ни поставиха венци, украсени с раковини, вместо корони. Подписахме се на пясъка с някакви клечки, поръсиха ни с магданоз и така се венчахме пред Нептун.

В крайна сметка и той е божество. Аз се чувствах като във филм, понеже приятелите ни бяха донесли и уредба на батерии, т.е. имаше и музика. В началото идеята беше да е смешно, но стана някак много сериозно, аз ревах през цялото време и нямам снимка от „сватбата”, на която да изглеждам нормално.“

Сега мъжът й Орлин работи в рекламна агенция и за да издържа семейството, се е отказал от голямата си любов – актьорството. Засега. Милена твърди, че когато синът им тръгне в първи клас и тя ще си потърси алтернативна професия. „Мога да бъда и сервитьорка. В Бургас като ученичка работих в едно кафе. Свиквам с всичко много бързо. Сигурно защото съм родена на култовата дата 8 март и съм истинска жена.”

Милена е посветила цялото свободно време на малкия Орлин. Той не ходи на детска градина и когато майка му има снимки или представление, го оставя на грижите на своите верни и безценни приятелки и съседки Светла и баба Тони. Милена имала тежка бременност, изразяваща се в 30 килограма отгоре, хапчета за задържане почти през цялото време и като капак на всичко рутинните изследвания показали висока степен на риск за плода, което наложило да й правят амниоцентеза, но за щастие всичко се оказало наред.

„25 дни чаках резултатите от амниоцентезата, знаеш ли какъв стрес е това“. Така или иначе Милена родила Орлин в самото начало на осмия месец, той тежал едва 1,900 кг и трябвало да постои в кувьоз. „Обаче се роди истински пънкар – с три пръста коса, изправена нагоре.“

На 15 км от София

Маца не уточнява в каква посока, но на 15 км от София се намира нейната мечта. Това е селце от около 50-ина къщи, в което двамата с Орлин са си купили 700 квадрата място и имат план след четири години вече да живеят там. Сега си е засадила на мястото краставици, тиквички, домати, ягоди, моркови, копър и магданоз и всяка седмица цялото семейство, заедно с кокершпаньола Марта (10-годишна, епилептичка, с три операции от тумор – описва ми я набързо Милена) са на мястото, за да копаят градината и да се грижат за зеленчуците. „Това е най-страхотното разтоварване. И колегите от „Аламинут“ са идвали. Та когато си построим къщата, ще си направя ателие на тавана и там ще рисувам.“

„Аламинут“

„Ние сме съмишленици, приятели, обичаме се. С Невена се надушихме още в Сатиричния театър, а Робин Кафалиев и Йордан Господинов се познават още от театър „Алтернатива“. Забавляваме се зверски по време на снимки, няма ден, в който аз да не рева от смях заради Дачко. Всичко това мисля, че си личи. Харесвам и формата на предаването.

Кратката форма, каквато е един скеч например, не трябва да бъде подценявана, защото всъщност всички ние сме сменили безкрайно много амплоа. Трябва да реагираш бързо, светкавично да се отърсваш от старата роля и да влизаш в нова. Това наистина ми харесва“.