Имаше ли подкрепата на приятелите ви? Почти всички бяха изчезнали. Когато силно пропадаш, хората около теб се притесняват да не ги завлечеш. И знаеш ли, когато е уязвим, човек привлича насилие. Два дни преди развода на улицата един ме извади от колата ми и ме наби с шамари. Била съм  препречвала пътя на джипа му. Когато дойдоха полицаи, ми казаха – давай, съди го. Извадих си медицинско и подадох жалба, а в районното ме питаха дали съм сигурна, че не съм го предизвикала аз. Излязох оттам с огромно чувство за вина, смазана, все едно аз бях виновната... В крайна сметка за този човек нямаше никакви последствия.

А детето? Дъщеря ми е съвсем отделно същество и не бива да носи товара на родителите си. Тя се чувства щастлива, вече е на 4 и половина години и демонстрира едно особено детско свойство – расте си независимо от всичко и всички. Дълго се измъчвах дали трябва й кажа някой ден, как тя ще преживее, че баща й е предпочел нещо друго пред нея, как да опазя достойнството й и своето пред нея. Успокоих се, когато проумях, че това си е нейната задача в живота. И не бива да я подценявам, че може да се справи. Това е нейната съдба. Откакто на баща й се роди друго дете, сме в добри отношения. Помагаме си, колкото можем, и това е най-доброто, което можем да направим за децата си. Миналото не мога да променя, но мога да си постилам за бъдещето. Така че оставям детето ми само да гради отношенията си с баща си и неговото семейство. Тя има повече роднини и това е чудесно. Мисля си и че няма да е податлива на заблуди и бързо ще надушва истината.

Какво имаш предвид? За мен това, което се случи, беше изненада. Никога не съм била дори свидетел на насилие. Мислела съм си, че такива неща стават едва ли не само по филмите. Възпитавана съм да бъда въпреки всичко добра. Може да са минали със самосвал през мен, аз ще подам ръка. Все още ми липсва опит да отстоявам позициите си навреме. Но работя върху това.

Как? Спомням си един комикс за котарака Леополд, който беше толкова добър, че мишките му се качиха на главата. Той трябваше да пие таблетки, на които пишеше „Озверин“, за да озверее и да си свърши работата. Ти какво правиш? Моята преподавателка по пеене Бойка Косева все ме питаше: какво ядеш, с какво се храниш. Аз мънкам. А тя казваше: ще ядеш месо. За пеенето трябва стръв. Хъс! И за живота също трябва стръв... Възпитавам у себе си любопитство към човешката природа, опитвам се да гледам по-обективно на нещата. Да си обяснявам защо даден човек реагира по определен начин. Уча се да не осъждам емоциите си, защото много съм се съдила. Струвало ми се е, че аз съм ненормалната, защото преобърнах всичко на страшна драма. Стремя се към истинност. Това ми е много важно – да ми е чисто сърцето и да ми е вдигнато челото, иначе на всеки му се е случвало да го лъжат, а него да изкарат лъжец.

На какво искаш да научиш дъщеря си? Аз самата вече не съм толкова послушна и нея уча на това – няма нужда да е послушна и добричка на всяка цена. Искам да оставя волята й непречупена. Не й казвам – ти си лоша. Казвам й, че в дадена ситуация е постъпила добре или че това не е хубава постъпка. Мисля си, че ще е суперсмело дете. Гледам да я науча да отличава истинното от неистинното, да ги надушва като животинче. Ако една майка вълчица си възпита вълчетата да са добрички, те просто няма да оцелеят в гората. С приказки я уча.

Какви са приказките? Всичките са свързани с животни. За Маугли. За това как да си самодостатъчен, че да можеш във всяка ситуация да си жилав, да оцелееш.

Това ли й казваш? Да, директно съм й казвала, че някои хора изглеждат добри, но тя трябва да може да ги разпознава отдалече.

По какво? Просто й казвам, че трябва да може да ги усеща. Както котетата и кучетата усещат. Мисля си, че в бъдещето човек няма да може да оцелява, без да провижда малко напред, да има силно развита интуиция. Внушавам й, че всичко е възможно. Давам й да прави почти всичко. Да меси тесто, да мие чинии, да ремонтира. Независимо че може да създаде дискомфорт на някого и че в кухнята ще е кочина. Аз готвя и тя иска да готви. Аз свиря и тя иска да свири.

До теб сега има друг човек. Този човек в един момент се оказа единственият, на когото имах доверие. Само той можеше да ме вдигне от земята, защото е стабилен и чистосърдечен. Работехме заедно. От време на време се виждахме. Постепенно започна да се грижи за нас. От 2 години сме заедно и всеки един момент с него е като подарък. Той споделя страстите ми – да пътуваме, да правим музика.

Разбрах, че Марий Росен (автор на текста на „Инжектирай ме с любов“ и още няколко от песните в албума на „Насекомикс“, талантлив млад театрален режисьор, когото аз помня с една страхотна постановка на „Бели нощи“ по Достоевски в „Сфумато“) е човек, с когото имаш особени взаимоотношения. Връзката ни с Марий е много сензитивна. От него имам страхотни текстове, които беше писал покрай цялата тази идиотщина. Той изтърпяваше обажданията ми, всичките ми истории с подробностите, хленченето и ревовете. На другия ден ми връчваше текст, който по прекрасен начин, метафорично, понякога иронично, “възпяваше” тези мои терзания. След това текстовете се превръщаха в песни. Това си е истинска терапия. Не ми трябваха други лекарства. С „Насекомикс“ ми е свободно, всяка беда или радост може да си я изпея и никой не ми се сърди, никой не очаква от мен да съм винаги радостна и да веселя публиката. Свободна съм да съм себе си и да се променям, ако искам.

Ти ми каза, че през март на „Насекомикс“ предстои пътуване до Париж по повод премиерата на „Източни пиеси“. Разкажи ми обаче за премиерата в Кан. Камен ни се обади, че има подарък за всички нас, защото филмът е селектиран за Кан. И че ще се опита да намери финансиране, защото много иска ние да свирим там. Пет дни преди премиерата – тя беше на 17 май м. г., се обади и каза: стягайте си куфарите. Тръгнахме с Георги Дончев и Мишо (съответно контрабас и китари в „Насекомикс“). Премиерата беше в „Пале Стефани“ на брега на морето, с червен килим, по който ние тримата буквално пробягахме. На прожекцията беше главозамайващо. Тогава за първи път гледах филма и как Камен ни е видял в него. След това имаше коктейл на покрива на хотела, долу се виждаше морето с яхтите. Беше страхотно да свирим там. През август пътувахме с филма за фестивала в Сараево. Там пак минахме по червен килим, но този път тържествено. Имаше клакьори, които приветстваха всеки, който вървеше по килима, все едно, че е суперзвезда. Бях с една голяма пола на цветя, боса. И Кан, и Сараево бяха наистина като подарък.

 
Ето че слушам за пореден път може би най-известната песен на „Насекомикс“ - „Инжектирай ме с любов“. Рони пее: „страхове с игли забождам/ и солта с лъжица ям,/ тялото ми е без кожа,/ теб те няма,/ аз съм ням.“ И после онзи магически припев: „инжектирай,/ инжектирай,/ инжектирай ми любов.“ (По-рано Рони ми е казала, че когато тази песен се е появила, тя е смятала, че е магия за забременяване. При нея точно така се случва - появява се дъщеря й.) Слушам и си мисля, че никой не е имунизиран срещу превръщането на любовта в отрова, която може да накара хора да си инжектират ужасна болка, да замахват един срещу друг и да пускат бесовете си да се сражават. Мисля си, че на Рони не й беше лесно да разкаже тази история, но  се престраши, защото болката трябва да бъде пусната на свобода, за да се разсее във въздуха и да отстъпи място на новата любов. И че всички имаме нужда да ни инжектират с любов, пък нека след това ангелите да са ни на помощ. Както и на дъщерята на Рони, на която стискаме палци да бъде смелото дете и после смелата жена, която ще върви по червения килим на живота си и ще се усмихва... И може би тя също ще е боса.