Със семейството на Н.Пр. Филип Отие, посланик на Френската Република у нас

Резиденцията на френския посланик е една от най-красивите, будещи завист и възхита сгради в София. Освен че е в най-престижния квартал около Докторската градина, тя е сред най-добрите образци за богата фамилна градска къща от годините на икономическия възход на Третото българско царство. С нея обаче от 1936 г. насам се гордее Франция – тогава собственикът й, банкер, я продава. И тя става дипломатическа резиденция, в която живеят посланическите семейства, от миналата година – Техни Превъзходителства Мариан и Филип Отие.
Разкошната двуетажна сграда, построена в стил виенски барок, е обзаведена със стари и реставрирани мебели, образци от различни епохи във френски стил. Декорирана е с оригинални платна и гоблени, както и с предмети в стила арт деко, хит по времето на построяването и обзавеждането й. Някои от тях не са променяни от почти век. А имат и историческа стойност – като масата, около която през 1989 г. тогавашният френски президент Митеран събра български дисиденти на работна закуска.
Къщата предлага както възможност за приеми и церемонии в залата за хранене или огромния вестибюл с пиано, така и интимен уют и уединение в библиотеката или някое от по-малките помещения, отоплявани с камини. Мадам и мосю Отие обичат да закусват в малка стая с изглед към разкошната градина, а нас канят в библиотеката, под едно старо изображение на Свети Йоан Евангелист. На чаша ароматно кафе споделят колко са щастливи, че са в България и как още първия път, когато е бил тук – през 2006 г. - мосю Отие е бил очарован и буквално съблазнен от Пловдив. „Страната беше покрита със сняг. От прозорците на хотела виждах куполите на „Св.Александър Невски“, много специална гледка. А в Пловдив открих българското Възраждане. Разбрах какво означава кръстопът между Юга и Севера, между Изтока и Запада, както наричат България. В пловдивските къщи забелязах нещо като движение за сближаване на архитектурните стилове. В къщата на Ламартин се озовах в 1833 година и доста далеч от Западна Европа. А в София, в тази резиденция на Франция, строена 70 години по-късно, се почувствах като в родината си по това време.“

През 2006 г. той не бил в позиция, че да си пожелае да се върне в България отново, но бил сигурен, че ще го направи. Съдбата го изпреварила с назначението му за посланик в София.
Когато идва тук миналата година, установява, че е запазил много силен спомен от Пловдив и второто виждане с този град е като със стар любим приятел.        
Мадам Отие пък нарича България „откритие“. Тя организира преместването на част от семейството (Отие имат три деца, двете им дъщери – на 25 и 23, са във Франция, с тях тук е синът им Валентин на 13 – б.а.) и пристигайки тук, се влюбва от пръв поглед.
Единодушно сем. Отие казват, че са прелъстени от България, която са успели да  обиколят надлъж и нашир. Очакват в близките месеци да опознаят Родопите, за които са само слушали. Казвали им, че това е най-хубавата част от България.
Питам ги какво според тях липсва на българите, за да имат самочувствие на истински европейци. И оставам малко изненадана от отговора им, че това им звучи странно, тъй като очевидно България е в Европа и не виждат смисъл в това да се казва, че не се чувстваме и не сме истински европейци. Самите те правят толкова паралели между Франция и България, че не се чувстват в чужбина тук. Четейки историята, намират още повече близост и еднаквости при двата народа. Стари държави, стари езици, дори България е най-старата страна в Европа с името си, несменяно почти 14 века.
Посланик Отие с почти гордост отбелязва, че фреските в Боянската църква предшестват с около век италианското Треченто и това ни прави европейци не по-малко от останалите. „Вие сте членове на Евросъюза от почти 5 години и все още не сте довели докрай процеса на съгласуваност. Със сигурност трябва да положите още усилия в някои области, за да може напълно да бъдете на равнището на останалите европейски страни. Особено що се отнася до подобряване функционирането на съдебната система. Вероятно защото още не сте достигнали тези стандарти, казвате, че нямате усещането за истински европейски граждани. Бих повторил обаче, че българите са истински европейци.“
Попитани за впечатленията им от творбите на изкуството, с които са се запознали в България, семейство Отие изказват възхищението си от бронзовата глава на тракийския цар Севт Трети, намерена при разкопки в тракийска могила край Казанлък. Те не са колекционери и мосю Отие казва, че неговият личен музей е имагинерен. Няма нужда да притежава нещата, които наистина харесва от образците на древното и съвременното изкуство. Като любимата му скулптура на Аполон и Дафне на Бернини например, изложена в галерия Боргезе в Рим. Тя е в главата му и въобще не се пита дали я иска в колекцията си. Обича израза на Андре Малро „въображаем музей“. Когато човек реално притежава творба на изкуството, по-силно изпитва усещането за липсата на тези, които не притежава. Това обяснява и усещането му, че всички произведения на изкуството в Лувъра му принадлежат.

В свободното си време сем. Отие пътуват. Понякога имат спорове накъде да поемат – веднъж Мариан искала да отидат в Етиопия, Филип – в Узбекистан. Накрая заминали за Южна Италия. Ако питате коя им е любимата дестинация, със сигурност нямат такава. Веднъж Филип Отие изненадал за рождения ден съпругата си с пътуване, за което тя разбрала едва когато се озовала на летището – самолетът излитал за Малта.
Четенето също е своеобразно пътешествие за двамата. Мосю Отие казва, че при него това е нужда, която ако не удовлетвори, му пада тонусът. Четеното го отморява, дори и да чете научна литература от хуманитарната и социалната област. Мадам Отие, която по професия е лекар офталмолог, държи да е в час със съвременната художествена литература. Всеки дошъл от Франция й носи новоизлезли романи, в момента държи на нощното си шкафче „Нищо не пречи на нощта“ на Делфин Девиго, „Помощта“ на Катрин Стокет (на английски), както и сборник разкази на български писатели под заглавието Les belles Etrangeres.
Обединени са зад класическата музика, Брамс е любимец на г-жа Отие. Разказват с възхищение за концерта през ноември на един арменски джаз пианист и композитор в тяхната резиденция – Тигран Хамасян, започнал да свири на 3 години. Филип Отие обича да слуша и уличните музиканти пред театър „Иван Вазов“. Попитани кои филми най-силно са ги впечатлили, двамата цитират някои на Трюфо и Годар, като „С последен дъх” и „Лудият Приеро”, както и „Пътят“ на Фелини, „Гепардът“ на Висконти, „Кабаре“ с Лайза Минели. „Изневеряват“ на европейското кино с уестърни от сорта на „Имало едно време на Запад“...                       
Като отваряме дума за предпочитаната от тях музика, посланик Филип Отие се сеща за един поразителен епизод от запознанството си с България. Пътувал сам във Велико Търново и се отбил на Царевец. В Патриаршеската църква екскурзоводката, която го посрещнала, запяла. Много тихо, почти шепнешком, подела някаква църковнославянска мелодия, а тя така се въззела под купола, че все едно я изпълнявал хор. „Изключителна акустика“, споделя мосю Отие. „Не знам какво точно се случи, но подобно нещо не съм чувал дори в гръцките театри. Много искам да се върна и да изпитам същото, да чуя песен в тази църква.“
Семейството на френския посланик у нас разполага с готвач - французин. Той валства в кухнята на резиденцията, но не си мислете, че готви само традиционно френски ястия. Семейство Мариан и Филип Отие намират българската кухня за много здравословна и понякога дори изненадват гостите си с таратор, шопска салата, пълнени чушки. Харесват и пият български червени вина, което е истински комплимент за нашите винарни.
Сега им предстои една Коледа в Париж – с възрастните им родители и дъщерите им край трапезата. На нея ще има задължително коледна пуйка с кестени и прословутия коледен пън – сладкиш, който се приготвя вкъщи и се сервира на празника. А иначе френският Ноел се гарнира и със скариди, и с миди, и с гъши дроб, пушена сьомга...