Моите 7

Седем неща, които ме докоснаха през последните седем дни

17 септември 2017

Владимир Румянцев и неговите котки

В рубриката ни "Моите 7" ви представяме 7 неща, които са ни докоснали през последните 7 дни. Смешни или тъжни, сериозни или не съвсем, в работно време или на дивана вкъщи, това са нашите лего блокчета, с които строим живота си.

Ваня Шекерова и "Нейните 7"

1. Ураганите, връхлитащи източното крайбрежие на САЩ, откроиха една изненадваща за мен характеристика на българите там – солидарност. Обикновено в чужбина дори повече отколкото тук между сънародниците ни има завист, коравосърдечност, конкуренция. Те дори избягват да общуват помежду си. И сега – пред лицето на Ирма изведнъж все едно някакви други хора, а не познатите ми нашенци, започнаха да предлагат подслон на сънародниците си от застрашените райони. Предлагаха да свият собствения си комфорт за неопределено време, за да приберат в домовете си евакуиращи се българи. И това ме накара да си помисля, че нещата у нас ще се променят отвън навътре, че тези хора, които от години са напуснали родните си места тук, вече са носители на нови ценности и нов морал. Сигурно затова властта прави всичко възможно да не им облекчава гласуването, така де, те не могат да бъдат купени с кебапчета или обещания за трудоустрояване. Но това са моите хора, заради които си струва да се въведе електронното гласуване. Час по-скоро!

2. Моите хора са и тези, които направиха във фейсбук група „Купи от бабата“, с призив да купуваме всичко от възрастните жени, продаващи по улиците и пазарите, без да искаме ресто. Намирам това за много мъничък, но добър начин да помогнем на възрастните хора, които оцеляват с мизерните си пенсийки. На тези, които имат някакво местенце и силици да изкарат кило чесън или няколко връзки магданоз, добре, ще помогнем, без да накърним достойнството им или поне това, което им е останало от него. Но на другите, които вече не могат нищо да предложат, как?

3. Една възрастна жена седи под навеса на автобусната спирка рано сутринта и свири на устна хармоничка. Изглежда много прилично – с черен панталон и черна блуза, върху която е намъкнала сиво шушляково елече. Носи очила, а бялата й като облаче коса е внимателно пригладена зад ушите и прихваната с няколко фиби. Заслушвам се – свири абсолютно вярно, танго „Компарсита“, „Сладкопойна чучулига“... Решавам, че сигурно е била детска учителка, в градината възпитателките ни свиреха с устна хармоника простичките мелодии на песните, на които ни учеха - „Две калинки“, „Тръгнал кос“. И сигурно това е единственото, което може да продаде тази жена, за да изкара някой лев към обидно малката си пенсия. На моята майка пенсията знаете ли колко е? 300 лева. И като я питам има ли пари, винаги отговаря положително, но е готова да направи каквото все още може, за да спечели с труд още нещичко – превежда, дава частни уроци, плете, по едно време чистеше и входа. Пускам в кутийката на жената от спирката пари под треперливите звуци на хармониката: „Вятър ечи, Балкан стене“... Хвърлям се в автобуса, който в момента спира, нищо че не е моят, за да не чувам благодарностите и благословиите.

4. Не съм от тези, които освиркаха омбудсмана Мая Манолова, когато инициира кампанията „Великден за всеки – дари празник на баба и дядо“, но не я и подкрепих. Мислех си, че не е оферта да осигуриш на един възрастен човек козунака и агнешкото за празника, че решението за пенсионерите в България трябва да е кардинално. И продължавам да смятам така, въпреки че на драго сърце бих се включила в една българска Коледа не само за децата, а и за представителите на третата възраст. А Мая Манолова все повече ми харесва, все повече усещам, че е на моя страна. И ако преди няколко години някой ми беше казал, че ще й купя цвете, щях да го наплюя. А ето че го направих – отидох да я интервюирам, защото ми е интересна и симпатична напоследък, и й подарих китка невен от бабите на пазара.

5. Запомнете името Боряна Росса, в някой от следващите броеве на списание EVA със сигурност ще ви разкажа нейната история. Сега идете да видите изложбата й „Обогатен реализъм“ в САМСИ на бул. „Черни връх“ 2 в София. Аз щях да я подмина, ако не бях прочела във фейсбук един пост на бивша колежка, който гласеше – цитирам по памет - „...добре че на тая не са й оперирали гениталиите“.

6. Нямам претенции, че като въпросната бивша колежка разбирам от всичко и най-много от изкуство, но се осмелявам да споделя възхитата и възторга си от един руски живописец, на чиито творби попаднах случайно, ръчкайки из интернет. Владимир Румянцев рисува само котки, много смешни котки. Акварелите му са като илюстрации на приказни истории с главни герои тези толкова очарователно нахални животни, които от милиони години съпътстват човека. Сигурно затова са и придобили човешки черти, а може би ние им ги приписваме... Възможно е всъщност ние да сме техните питомци и домашни любимци, те да ни опитомяват и отглеждат, а ние да ги величаем и да им слугуваме.

7. Колко й трябва на една жена, за да се усмихне и да те погледне мило? Оказа се – само няколко думи „ти си красива“. В това ни убеждава фотографът Мехмет Генч със снимките си на жени от цял свят преди и след като чуят тези думи. Засмени, искрящи, кокетни, свенливи – жени на всякаква възраст, от всякакъв произход, с различна вяра, различна култура, образование, социално положение, имат нужда само от едно, за да са красиви – признанието, че са наистина такива. Страшно ми се иска да намеря начин да публикувам този проект в списание EVA, търся спонсор да плати авторските права на фотографа.

 

 

ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР