Вечеря на свещи с Георги Милков

Между кармата и кавърмата

Адриана Попова 04 април 2017

Снимка: Микаел Стефанов

Журналист, блондин, ерген, лек в общуването, с чувство за хумор в десетката, пътешественик до посиняване, в храненето Георги Милков се определя като класик – салатата с ракия, месото с вино, но и като човек, готов да опитва нови и нови вкусове. Това ме прави спокойна за срещата ни в софийския ресторант „Темперо“, където към класическия характер на ястията е добавена отличителната интерпретация на шеф-готвача. Отдъхвам си леко, защото не виждам в менюто и помен от кифла, а си спомням заглавието от 2015 г. „Кифла замалко не уби журналиста Георги Милков!“. Вярно е, че ставаше дума за жена от типа „духната със сешоар, оформени джуки“, която тогава го качи на предното стъкло на автомобила си насред пешеходна пътека в центъра на София, но да не събуждаме лоши спомени...

Жоро Милков е в журналистическия елит от... дете. Или почти. Забелязват го още докато е стажант в „24 часа“, пускат го в различни кипящи съдове – вътрешна политика, светски живот, култура, най-накрая остава във външната политика. Търси си белята в конфликтите в Ирак, където късметът му е, че по него стрелят хора с непрецизен мерник, и в Афганистан, където го отвличат и държат като заложник. В СПИН делото в Либия влиза почти в ролята на преговарящ, установявайки контакт със сина на Муамар Кадафи – Сейф Ал Ислам. Две години беше главен редактор на списание Geo, сега отново е човекът за специални репортажи в „24 часа“, заедно с Милена Цветанска води и обзорното политическо предаване по БНТ „Плюс това“. Междувременно спечели приключенското риалити на bTV „Африка: звездите сигурно са полудели“. И през цялото време пътува, пътува и пътува. Срещам го след „поредния“ Ирак, където се е видял с всички враждуващи страни – шиити, сунити, туркмени, християни, кюрди. Ислямска държава не е основният проблем, а следствие на проблемите в региона, най-ужасният от които е непреодолимата вражда между религиите, етносите, племената, смята Жоро. Разбираме се обаче, че няма да говорим за политика, нито за вражди, а за далеч по-миролюбиви и донякъде калорични теми. Жоро Милков е очарователен събеседник, който може да разказва приказки не по-зле от Шехерезада, и то без да го заплашвате с обезглавяване на сутринта. Спира само за да отпие – първо от ракията, после от виното си.

Дори при подобни пътувания в зони на война човек трябва да се храни. Как се справяш?

Обичам уличната храна. Не съм гнуслив, ям там, където се хранят местните хора. И никога не съм имал проблеми със стомаха. Много обичам да ходя в къщите на хората, ако ме поканят, да ям домашната им храна. Ходя и на скъпи места. Имам едно любимо място, „Шератон“ в Доха, Катар. В Катар целият светски живот се случва в лобитата, ресторантите и баровете на петзвездните хотели, защото само там можеш да изпиеш по една бира или някакъв алкохол. Та в „Шератон“ има един десерт – ум али, което означава в превод „майката на Али“. Има го в много арабски страни, но най-добре го прави готвачът на „Шератон“ – Доха.

Какво представлява?

Препоръчвам го на всички, въпреки че изглежда като нещо веднъж ядено. Ум алито е като тирамисуто. Колкото хора срещнеш, толкова различни рецепти и начини на оформление ще намериш. Най-грубо казано, това е една попарка с тестени късчета. За по-набързо може да се приготви от козуначени или кроасанови късчета. Варят се дълго в мляко, слагат се стафиди, кокосови ядки, понякога мед, много канела – става енергийна бомба. Запича се с яйчена застройка, за да хване лека коричка.

С тази рецепта може би спасяваш българската домакиня, която се чуди какво да прави с големите количества засъхнал козунак след Великден.

Има рецепти за ум али в интернет. И може да се импровизира.

А на жени сервират ли алкохол в Катар?

Разбира се, Катар е страна, в която няма рестрикции към чужденките, те си ходят по европейски маниер. В Саудитска Арабия нямаш такъв шанс, там и в 5-звездните хотели не сервират алкохол.

Минават покрай нас две забулени прекрасни момичета и ни казват хелоу, заговарят ни на английски, ние – не, дума не обелихме.
Не е ли така и в Иран?

Свикнали сме да вярваме, че иранките нямат никакви права, но и това не е така. Ходил съм много пъти в Иран, последно бях на почивка там, преди да паднат санкциите миналото лято. Изискването да имаш шал на главата не е толкова стресиращо, в същото време жените водят доста светски живот. В Исфахан на площада ни спряха местни девойки, ние бяхме група мъже, и ни предложиха да отидем да играем билярд. Отидохме на билярд с тях, пихме кафета, накрая щяха да платят и сметката, едва спасихме честта на балканския мъж. Не знам къде дремеше моралната им полиция... Иран има много добре запознато с технологиите и световните тенденции младо поколение и не е тази ограничена държава, която ние си представяме. Историите от типа „Не без дъщеря ми“ години наред зомбират общественото мнение и западните феминистки, но ако поживееш на място, ще видиш и доста изненадващи неща. Например, че голяма част от Арабския свят се управлява от жени. Индиректно. Чрез силата на домашната власт. Ние сме свикнали да възприемаме арабските мъже като доминиращи фигури, но разбираш, че те са едни малки котета в ръцете на жените си.

следваща страница »
ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР