Как се срещнаха Райна Кабаиванска и Георги Текев?   

Георги Текев: За първи път я видях през ’74–та. Бил съм на 9 години, нищо не разбирах от опера. Родителите ми ме бяха завели на „Дон Карлос“. Гледах от една ложа на трети балкон. Какво точно съм виждал и чувал, не е ясно, но много ясно съм запомнил една артистка от този спектакъл. В паметта ми останаха и костюмът ѝ, и цялостното ѝ присъствие. Започнах да се интересувам и да ходя на всички нейни спектакли. Това беше Райна Кабаиванска. Всяка година по един спектакъл. Намирането на билети беше много трудна задача, но имах приятелка на касата на Операта, която ме снабдяваше. 
Райна Кабаиванска: И тогава ли написа на стената? 
Георги Текев: Мммм… Не точно. (Смее се.) 
Райна Кабаиванска: Миналата година отидох до онази кооперация край Операта и видях надписа, стои си. 

Какво написахте?  
Георги Текев: Райна Кабаиванска. 
Райна Кабаиванска: Подчертано! 
Георги Текев: И така започнах да събирам смелост поне автограф да взема. Това беше нещо, което тогава правеха феновете. Огромни тълпи се събираха и опашки се извиваха пред Операта. В един момент събрах кураж и се представих с една картичка, треперещ. Поисках автограф. Казал съм някакви думи на възхита. И тогава Райна изрече тази знаменита реплика: „Много късно се явяваш в живота ми“. (Смеят се и двамата.) Бил съм дете на 11-12 години. Тогава отидох и написах името ѝ на стената.

Очаквах онази привечер маестра Кабаиванска и д-р Георги Текев, човека, който е неотлъчно до нея в голямата мисия – културния феномен, наречен Майсторски клас на Райна Кабаиванска в България. Доктор по бизнес администрация и предприемачество, изпълнителен директор на НБУ, продуцент, ерудиран и харизматичен, той е инициаторът на майсторския клас. Виждах ги как прекосяват лобито на хотела, г-жа Кабаиванска леко облегната на ръката на д-р Текев, и си мислех за тази тяхна щастливо съдбовна за бъдещето на операта среща. Спират се за оживен разговор при нейни приятели италианци, дошли специално за предстоящата юбилейна Гала на 25-ия майсторски клас. Същия ден е била генералната репетиция. Представям си колко енергия, колко емоции, колко точни преценки е изисквала тя и съответно колко умора се трупа по време на нея. 

Затова, когато някой затвори вратите на private зоната, в която щеше да се проведе интервюто, за миг си помислих, че ще се отложи. Но в следващия момент вратите бяха отворени със замах, за да влязат преднамерено театрално Райна Кабаиванска и д-р Текев, маестрата да направи онзи неин неподражаем жест с ръка и с онази нейна омагьосваща интонация, с която изящно извайва с дъха и гласа си всяка фраза, да обяви: „Адам и Ева“. Красивото ѝ лице сияеше. Дори в тази малка изненада, игра-закачка с името на списанието, която току-що спонтанно беше режисирала, тя беше великата артистка – над времето, над 91-годишната си възраст, над умората на деня, над всичко. С очарователното си чувство за хумор, с аристократичната си изтънченост и елегантност, с обичта, която струи от очите ѝ.                            

Тя е един от най-значимите оперни артисти на нашето време. Дебютът ѝ през 1961 година в Миланската Скала поставя началото на блестящата ѝ кариера. Неповторимото ѝ артистично присъствие озарява всички големи световни оперни сцени. Партнира си с велики тенори от различни поколения. Емблематични и единствени са нейните превъплъщения в образите на Адриана Лекуврьор, Франческа да Римини и Манон Леско, Тоска и Мадам Бътерфлай. 

Носител е на най-престижни световни награди, сред които и Голямата награда „Един живот, посветен на музиката“. Кавалер на Големия кръст на Ордена на Италианската република. Командор на Ордена за изкуство и литература на Френската република. През 2013 година получава „Оскар“ за кариера в оперното изкуство. Историческият ѝ принос за развитието на Арена ди Верона е признат с наградата „Мария Калас“.  Doctor Honoris Causa на НБУ.  Удостоена е с орден „Стара планина“ и наградата на Българския дарителски форум.  

Райна Кабаиванска е професор в консерваторията „Веки-Тонели“ в Модена, в Академия „Санта Чичилия“ в Рим, в Академията за оперно изкуство в Озимо и в НБУ. От 2001 година щедро раздава своя опит и в Майсторския си клас в Нов български университет. За четвърт век в него са получили безценно музикално образование стотици млади артисти от цял свят. От 2002 година учредява с лични средства Фонд за стипендии.  

Сред блясъка на този зашеметяващ артистичен път вече блести и една „Златна ябълка“. През май на официалната церемония EVA Golden Apple символично връчихме наградата в категорията „Вечна Ева“ на маестра Райна Кабаиванска. Тя ни благодари с видео, записано в дома ѝ в Модена. Оттогава предвкусвах и преживявах момента, когато през септември, след премиерата на документалния филм „Кабаиванска. Сезон ХХI век“ (автор Петър Барбалов, продуцент Георги Текев), ще ѝ връча наградата лично. Много вълнуващ момент, който пък ще остане да блести като златна капка в моя и на EVA път.

Виждах как само с присъствието си Райна Кабаиванска променя и атмосферата на чаровното кино „Влайкова“, избрано съвсем не случайно за премиерата, и присъстващите одухотворени лица от много различни поколения, и преживяването на емоциите от филмовия разказ. Докато „Златната ябълка“ преминаваше от моите ръце в нейните, изразявах неизразимото пред една истинска дива. После осъзнах как черният панталон, елегантната сатинирана блуза в нюанс на злато, бижутата – всичко в тази жена, която винаги е била икона на стила, в онзи момент хармонизираше със самата статуетка – с основата от черно стъкло, кристалната прозрачност на ябълката и спиралите от златен варак в нея.

    

Маестра Кабаиванска, дългоочакваната премиера на филма „Кабаиванска. Сезон XXI век“ беше в кино „Влайкова“. С изненада разбрах, че вие имате личен сценичен спомен от това кино. Разкажете, моля ви, за него?  

Майка ми, като бях малко момиченце, ме сложи на столчето пред пианото и ми каза: „Ти трябва да свириш“. Започна да идва вкъщи г-жа Чакърова, учителка по пиано. Много съм благодарна на шамарите на майка ми, помогнаха ми за цял живот. Включително и за това сама да си уча партиите от класическите опери на Верди и Пучини. Имах нужда от корепетитор чак когато започнах да пея неща от 19.–20. век – Пуленк, Вайл, Рота. Така че майките понякога… или винаги… имат право. Но сега ние сме модерни майки, аз не можах моята щерка да я сложа на пианото. (Дъщерята на Райна Кабаиванска е археолог – бел. ред.) Заедно с пианото дойде и акордеонът. На него си свирех и си пеех популярни тогава песнички. Сигурно съм се прочула, защото непрекъснато ме викаха за представления. Така стигнах и до сцената на кино „Влайкова“. С акордеон.