Ива Сашева не пише автографи върху книгата „Приказка“ на Захари и Силвия Карабашлиеви, тя ги рисува. Така както е нарисувала илюстрациите – приказния майстор на парцалени кукли, момиченцето, момченцето, дори панелните комплекси, които вижда отново след цели седем години в Щатите. Защото е живяла в една от софийските спални като малка и като по-голяма, защото е правила парцалени кукли и защото просто рисува божествено. От съвсем, съвсем малка. От възрастта на дъщеря й сега – 11 години, когато за първи път видяла своя отпечатана графика, тя просто няма какво друго да прави. Рисува. Даже когато й потрябва снимка на самата нея, тя предпочита да се нарисува, вместо да застане пред обектива.

Не зная защо, когато Миролюба Бенатова ме запозна с Ива, и двете с нея почти в един глас казахме: „Ние се познаваме отнякъде.“ Така и не можахме да се сетим откъде, дали наистина сме се срещали, или е само такова усещането ни на хора, които пътуват, познават мнозина и мнозина – тях. Но истината е, че художничката е съвременен типаж на млада, талантлива, амбициозна жена, която не пропуска шансовете. Дева. Свикнала да работи по 14-16 часа в денонощието, да обича това, което прави, така че то да й е интересно, да й живее.
Така се случва животът на Ива и сега, в Лос Анджелис, където заминала, без да се колебае, щом й предложили. Късметът да отпътува с работна виза се явил в образа на американски режисьор, дошъл да снима нещо си тук в „Ню Имидж“ („Бояна филмс“). Където Ива още от студентските години в специалност графика на НХА заработвала, визуализирайки режисьорските идеи в сториборд. „Накопала“ преди това здрав опит и в анимацията, рисувайки две години в България и две – в Унгария, където отишла, спечелвайки конкурс. Връщала се от Будапеща, за да си взема изпитите, и пак обратно.       
Първият игрален филм, за който правила сториборд в София, бил с Жан Клод Ван Дам. Много й харесало да рисува всяка сцена, разговаряйки с режисьора и операторите. След запознаването си със сториборда на филма актьорите трябва да задават колкото може по-малко въпроси – толкова ясен и категоричен трябва да е всеки кадър, изрисуван от художника. На Ива точно така й се получили нещата от раз. Затова сега – на 34 години – има в кредита си над 25 филма, повечето от тях заснети, преди да навърши 27. Рекламните клипове въобще не ги брои. За тях също се рисуват сториборди или бордове, но малко по-различни от тези за игралното кино. Там рекламната агенция наема художник, който трябва да визуализира идеята на криейтива така, че да прибере поръчката и респективно парите на клиента. Ива даже не знае кои от нещата, рисувани от нея, са взели акъла на големи марки и компании, поръчващи музиката, т.е. снимането на реклами. Но понякога – тъй като рядко гледа телевизия,  възкликва: „А, това съм го рисувала аз!“ Да, и сега, в Щатите, не само в България, тя и не гледа телевизия, и не спира да рисува сторибордове.
За това я извикали там всъщност. През 2004-а въобще не се поколебала, заминала. Наела си квартира в Лос Анджелис и докато направи една изложба в Лондон, трябвало вече да започва работа – визата й в САЩ излязла. За три години. Това й било достатъчно, за да си грабне децата, синът й още бил с памперси, и да се хвърли в дълбокото. Обаче знаейки да плува срещу течението, нищо че изглежда такава една слабичка и беззащитна.
Пуши като комин тая Ива. Свива си цигарите с машинка и дърпа с наслада. Щатите не са я променили – казва, че тъй като работи сама в ателието, може да пали, когато си поиска, без да пречи никому. А като отиде на място, където не се пуши, просто изключва, не се изнервя от въздържание. Обаче когато остане бездейна като сега, докато си говорим на чаша чай, препушва. Добре че не й остава много време, в което не знае какво да прави с ръцете си, с пръстите, изящни и силни, непрекъснато изпоцапани с боя. Миналата година се забавлявала, рисувайки сториборд, ама много подробен, за рекламен филм (в стил Хичкок, отбелязва Ива) на Кристиан Лубутен, който дизайнерът на обувки сам си режисирал. Не я оставят на мира и музикални продуценти – обаче тя въобще не си спомня имена, за нея не е важно за кого работи, само иска да работи, да рисува. „Не знам друго да правя, разбираш ли? И като една луда жена рисувам. Никак не ми тежи, толкова обичам, интересно ми е, доставя ми удоволствие.“
Скоро Ива се сблъскала с необходимостта и да се гордее с работата си, по-точно да даде на децата си повод да се гордеят с нея. Така както не им обяснявала какво и как, с кого и защо работи, един ден вече порасналата й дъщеря се върнала от някакво събиране у съученичка и горчиво й съобщила, че бащата на това момиче бил някакъв, дето се занимавал с кино и имал участие в цели два филма. Което палнало фитила на Ивето и тя раздиплила пред изненаданите очи на децата си дългата за нейните години биография на творец с принос към киното, и то не към цели два, а доста повече филми. Във и извън Холивуд.
Иначе тя продължава да си е – както сама казва – асоциална. В смисъл, че не се хвали наляво и надясно, предпочита да наблюдава и да се чувства неудобно в ролята на наблюдавана, в каквато я поставиха медиите покрай връщането й в България.
Защо се върна ли? Защото книгата на Захари Карабашлиев, която тя илюстрира, е основателна причина да бъде заедно с него на представянето. Както и каузата на ателие „Прегърни ме“, в което деца от социални домове се учат да шият, да плетат, да рисуват, да изработват нещо с ръцете си. За това ателие Ива я боли от създаването му преди 6 години. А със Захари се запознала миналата година и само щом й разказал приказката си, тя я „видяла“ и приела да я нарисува.
Такава е, не отказва нищо, което й идва отръки и я прави щастлива. Един баща на дете от класа на сина й например, като случайно разбрал, че майката на Стефан е художничка, я помолил да му помогне за нещо, свързано с филм, за  който той работел в момента (иначе не пропуснал да отбележи, че е в екипа на Спилбърг). Ивето чисто приятелски приела, мъжът чисто приятелски й платил и тъй като останал много очарован от рисунките й, я попитал на каква тарифа работи, за да я препоръчва. Като чул „600 долара на ден“, останал като гръмнат, толкова неудобно се почувствал, че й дал 200 за цяла седмица.
Ама така е, казвам й назидателно, човек трябва да говори за себе си, понякога думите се оказват дори по-важни от делата му, особено напоследък. Ива ме гледа слисано и ми обяснява, че вместо да говори, тя пише. И че много скоро „Сиела“ ще издаде две нейни малки книжки с нейни, разбира се, илюстрации. Едни странни като самата нея истории, написани в особена, тя я нарича джаз, рима и си я представя като музика. Книжките ще бъдат последвани от други, които, като се наставят в поредица, без обаче да са сюжетно свързани, ще подредят нещо като пъзел. Пъзелът на Ива Сашева, която толкова трудно разказва за себе си и не обича да бъде наблюдавана.