Иван ме спасява, той е моето мъжко Аз
Поиска ръката ми в болницата, допълва красивата актриса, която преживя най-критичния период в живота си. За всичко това - откровено пред EVA
В кариерата на актрисата Йоана Буковска има като че ли затишие – след взривното си нахлуване в киното със сериала „Дунав мост“ тя сякаш се „позагуби“ в спокойните води на театъра. Последно зрителите я видяха в „Моето мъничко нищо“, „Шивачки“, „Братът на охлюва“, „Малки разговори“, ако става въпрос за кино, където тя се подвизава от 20 години, направо да не повярваш! Но винаги може да й се радват на сцената на Театъра на армията или на Театър 199. Там по никакъв начин не пролича, че Йоана преживява критичен период в личния си живот, съвпадащ с навършването на 33 години. Най-хубавото в него е връзката й с мъж, с когото твърдо и категорично иска да създаде семейство и да има деца, но все още не го е представяла официално. За него, за майка си, за учителите си Андрей Баташов и Коко Азарян, за Чочо, когото ако не беше срещнала, нямаше да знае какво иска, Йоана говори пред EVA.
Ти определи като съдбовна своята 33-годишнина не само заради смъртта на майка си, Йоана...
Моето изпитание, наречено 33 години, беше свързано с раздялата с четирима души в рамките на година – започна с дядо ми Йосиф през ноември 2009-а, после Коко Азарян, моят учител, основният виновник за това да съм в театъра и да съм актриса, след това мама и накрая Андрей Баташов. По някакъв начин това са хората, които са ме формирали като човек и като професионалист. И вече ги няма. Това е един от най-болезнените начини да пораснеш - да останеш сам и да се справяш сам.
Драмата в личен план попречи ли по някакъв начин на работата ти в театъра?
В момента, когато мама си отиде, имах един много тежък период – трябваше да извадя до 40-те й дни премиера на „Главанаци“ в Перник. Най-ужасният репетиционен период в живота ми беше, макар и с прекрасни колеги. За първи път правех нещо, защото съм подписала договор, а не защото се наслаждавам на работата си. Но това, което ме изненада, е, че ми изчезна тотално сценичната треска. Нямам такава. Просто тази несигурност изчезна тотално. Не знам дали защото мама беше нонстоп до мен, или защото беше най-големият ми съдник и максималист, който изискваше от мен. Нейната липса ме направи много по-взискателна, но и много по-сигурна в себе си.
Каза ли ти нещо майка ти на прощаване?
Мама винаги е била изключително изискваща и към себе си, и към най-близките си, и към живота. Винаги е гледала с горчивина в миналото, с големи надежди в бъдещето, но никога сякаш в настоящето. Не е оценявала настоящия момент. На това се научихме през тази една година взаимно – важно е какво се случва тук и сега. Много исках тя да се оправи, за да сбъдна мечтата й да види Париж. Бях й обещала, че само да се закрепи достатъчно и да може да яде нещо, което мога да намеря навсякъде, я грабвам и – няма значение, 3-5 дни, за колкото ми стигнат парите – в Париж. Това според мен беше достатъчен стимул да не се отказва. Но тя оцени настоящето и започна да говори как не се страхува да умре. Защото не е подозирала колко я обичаме и как си отива сред много любов, щастлива. Най-често казваното всеки ден беше „обичам те“. Молеше ме да я пусна да си тръгне. Аз отвръщах: не мога, мамо, аз съм само на 33, не си видяла най-хубавите неща – сватбата ми, внуците си. Как да те пусна! Тогава тя каза, че вече не се страхува за мен, че съм много силна и самостоятелна, и някак си ме предаде на Иван.
Как те предаде?
Тя беше много обидена, че той ми предложи да се сгодим на по-миналия 14 февруари и ми подари пръстен, без да я попита. Дали ме дава... Имаше една измислена война между тях двамата. Странно, че всички кризи тя получаваше, когато не бях в София, а по турнета. И при едно изпадане в кома Иван беше този до нея. Може би през онези четири часа, когато беше почти излязла от комата, но не беше контактна, онези четири часа, в които той от купичката до устата й е давал вода с марля, тя разбра защо този човек е специален и защо е този, за когото винаги съм мечтала. Тя оцени, че той, освен брат ми Янислав, има такава нежност и грижа в ръцете си. И когато мама поиска по Гергьовден да докарам баба да се простят, Иван, на когото това не му е много привично, направи нещо специално заради нея и за да успокои моята чувствителност и връзка с мама, ме поиска официално пред всички. Тъпо, че беше в болницата, но така се случи. Поиска ръката ми в болница... Мама се разплака и каза, че ме дава, защото не ме била виждала толкова щастлива и спокойна с човек до себе си във всичките ми връзки досега. Закле го никога да не ми пречи да бъда актриса, защото това е моето призвание.
Сега какво, когато вече си дадена, как се усещаш?
Е, как, щастлива съм. Подцених феномена фейсбук и се ядосах сама на себе си, че промених статута си. Защото реално сега на 14 февруари направихме една година на нашия годеж. Това не е новина, но има нещо доста нездравословно във вдигналия се шум...
Дай да ти видя годежния пръстен!
Ето го. Една жена ми каза, че точно такова прегръщане на камъка било символ на вричането. Иван също не го е знаел, просто взел един мой пръстен за мярка и ходил по златарските ателиета. Точно този му е харесал. Знае, че ми допадат изчистени форми и бижута като точки. Е, това нося – първия си пръстен, който си купих сама за абитуриентския бал, този е от мама за по-миналата Коледа и годежния от Иван. Всичко ми се случи както наистина съм го мечтала и както понякога съм визуализирала, по най-приказния възможен начин. Иван не е от моята сфера, но достатъчно вътрешно свободен, освободен и артистичен, забавен. Спечели ме, като ми пишеше приказки и ми оставяше писма и есемеси преди представленията. Едно от първите неща, които направи, бе да ми напише писмо на хартия с химикал, с грешки, със задрасквания... Това ме върна в друга ера, кой пише сега такива писма? Стана наша традиция – пишем си цели приказки по повод и без повод.
Казваш традиция, колко време сте заедно?
Запознахме се на Нова година преди две години, месец по-късно станахме гаджета.
Наложи ли се заради връзката си с Иван да променяш общуването си, да сменяш средата, в която се движиш?
Моите приятели и колеги го гледат странно и изпитателно. Неговите към мен са същите. Може би на неговите им е било по-трудно да преглътнат „марката“ Буковска, не знам. Трябваше ни обаче точно по една сбирка или виждане с истинските ни приятели, за да разберат, че сме от една кръвна група, и да ни приемат. Даже моите най-близки и добри приятелки казаха: внимавай много, такъв човек досега до тебе не е заставал. Те го оцениха много преди аз да допусна, че той ще стане толкова важен и единствен за мен. И мисля, че всеки ден той ме спечелва все повече, кара ме да го обиквам още малко, не знаех, че е възможно да се случва. С него нещата се случват постъпателно и дълбоко, а не взривно и изпепеляващо.
Работите различни неща, в различни сфери, колко време ви остава да сте физически един до друг?
На мен продължава да не ми е достатъчно времето с него. Макар че от две години живеем заедно, той работи по 11-13 часа на ден, пътува в чужбина, тъй като управлява едни европейски проекти. Аз чакам като дете ваканциите ни, тогава сме нонстоп заедно и не можем да се наситим един на друг. Откриваме се непрекъснато, той ми откри истинския смисъл на думата партньор. Не зная дали щях да съм в нормално психическо състояние след всичко случило се, ако не беше Иван. Мисля, че по-скоро не бих се справила. Господ е добър, защото ми го прати в навечерието на всички тези ужасни събития. Шест месеца след като се запознахме, диагностицираха рака на мама. Той дойде с мен да погребем дядо. Продължава да е до мен и да намира най-правилните решения и думи.
Как те прие семейството му? Връзката ти с Чочо родителите ви не одобряваха.
Близките на Иван от първия момент, в който ме видяха, ме прегърнаха и започнаха да се грижат за мен, а и за мама, когато не можех да смогна. Изведнъж едни хора, само защото аз съм част от Иван, ме поеха, загрижиха се. Един такъв дух на семейство знам, че ще възпита едно страхотно наше семейство. Никога не съм се чувствала по-сигурна да имам деца, отколкото с Иван. Той е моето мъжко Аз. Във всичко. Като усещане за живота, за приятелите, за времето, в което живеем.
Кога ще се жените?
Мислим да е през лятото. И двамата мечтаем за лятна вечерна сватба, за ново начало, миналата година не беше за това.
Планирате ли деца, знам, че ти беше твърде резервирана заради кариерата си?
Това е най-голямото ни желание в момента. Кариерата винаги е била важна за мен, но не виждам ново стъпало, на което да се кача и да продължа да се развивам като актриса. Липсва ми киното. Сигурна съм обаче, че в момента, в който забременея, ще дойдат предложения. Но майната му!
Йоана, като отвори приказка за хала на киното и театъра, подозираш ли, че със смъртта си Андрей Баташов, на когото си студентка и колежка, искаше да ни каже нещо важно?
Мисля, че цялото поколение на Андрей го опропасти времето, в което имаха нещастието да живеят. И Чочо е там, този набор 64-65, тръгна в едно, дойде друго, включи се трето... Ако Андрей е страдал от недооценка, Чочо беше един от оценените, проспериращите актьори. Но резултатът е един и същ. Единият нагоре, другият надолу, но точката на срещане е една и съща. Не успяха да се приспособят бързо. Още повече че са хора на изкуството. Андрей беше неординерен човек и актьор. Такива хора винаги са забележими, но са най-добрите потенциални жертви. Не могат да приемат посредствеността като знаме и трудно си намират мястото. Най-страшното за твореца е да те забравят, да спрат да говорят за теб. Да се правят, че те няма. Може би това е начинът, както казва Яворов, да убиеш не с брадва, а с игла. Почти невидимо.
За мен Андрей беше дълбоко неудовлетворен от недостигащата му обич, уважение, оценка, ти какво мислиш?
Когато видях колко много хора дойдоха на поклонението, си дадох сметка, че е бил обичан. Не от политиците, дето си правеха пиар за негова сметка, а от публиката. Но у нас всичко е някак куцо и половинчато. Наричат ни звезди, а не получаваме звезден статус и уважение. Излезеш ли от полезрението, веднага те заменят. И то с нещо пошло, с някаква дъвка от рода на „Биг Брадър”. Не може да поставяш в една категория хора като Андрей и такива от ББ, защото и те били известни. Е, на тази подмяна на стойностите няма как да издържиш дълго. Съжалявам, че Андрей не създаде дете, искаше го, това щеше да го спаси по някакъв начин. Ако имаше дете, щеше да намери сили да продължи.
Болно ли ти е, че и Чочо има проблеми с алкохола?
Много. Стреснах се, като видях снимката му от поклонението пред Андрей. Той сякаш вижда себе си в Андрей, вижда следващия. Казах ти, че това е проблем на тяхното поколение. Има нещо бъгнато, че са се родили точно по това време и всичко, което се случва оттам нататък. Дано това, което се случи на Баташов, да е стреснало достатъчно Чочо, за да спре наистина. Това са знаци, които никой не бива да пренебрегва.
Беляза ли по някакъв начин живота ти любовта ти с Чочо?
Ако мога да го изразя с едно изречение, то е, че ако не беше Чочо, нямаше да зная какво искам. И какво имам в лицето на Иван.
Между раздялата ти с Чочо и началото на сегашната ти връзка минаха 5 години, Йоана. Нямаше ли достоен за любовта ти човек толкова време?
Нищо истинско и стойностно не ми се случи в любовта, след като от онази, която смятах за голямата, остана само пепел. Знаеш ли, установих, че мъжете се боят от емоционално обвързване. Предпазливи са някак си. Имах приятел, който поиска да се разделим, уплашен от моята всеотдайност. Не можел да ми отговори със същото. С Иван не беше любов от пръв поглед, той се бори за нашата връзка, докато аз тичах между Хасково и София непрекъснато болна. С дребни, но истински човешки жестове ме спечели. После разбрах, че това е, когато си влюбен и истински обичащ. Не изхвърлянето и притискането, не показността, а грижата в най-милия й и прекрасен вид... Бавно и внимателно извървяхме всички малки стъпки към изграждане на общ живот. Иван ми даде отговор на въпроса защо човек не е ангел – нали знаеш, че всеки има само едно крило и като си намери половинката, двамата правят ангел. И могат да летят. Това ми е усещането за Иван. Непрекъснато му казвам, че никой не ме е виждал толкова много да плача и да сервирам само лоши неща освен него. Затова си мисля, че като минахме заедно през толкова много мъка, ще има много да се смеем занапред. Сигурно Иван е онази плувка, която ме държи на повърхността. Той ме кара да се видя отстрани. Благодарение на него откривам себе си в момента. И ме прави по-добър човек.
С какво освен с тази хубава връзка са свързани надеждите ти?
Продължавам да бъда инатливо оптимистична за бъдещето си. Сега имам проект с един луд за живота човек – Жорж Ганчев. Написал е доста добър сценарий на тема спасяването на българските евреи през войната. Покани ме за главната роля на Лили Паница. Едно 27-годишно момиче, което е работело като секретарка на Белев, отговарял за евреите и екстрадирането им. За нея почти не се знае в България, камо ли по света, а тя е жертвата спасител – умира на 29 години от вътрешен кръвоизлив след побоищата през 1944-а. Ако успеем да реализираме този проект...
Театърът не ти ли осигурява достатъчно емоции, та само за кино говориш?
Ами голямата ми страст е киното. От няколко години не съм снимала, но продължавам да получавам номинации и награди – миналата година за поддържаща женска роля в „Братът на охлюва“, по-миналата – за главна женска в Украйна за „Моето мъничко нищо“. А в театъра завършваме с Краси Спасов репетициите на „Както ви харесва“ на Шекспир, премиерата е в средата на април. Знаеш, че той направи „Много шум за нищо“, който се играе вече 13 години при пълен салон. Вътрешното ми усещане е, че се задава подобен хит.
Поиска ръката ми в болницата, допълва красивата актриса, която преживя най-критичния период в живота си. За всичко това - откровено пред EVA
Ти определи като съдбовна своята 33-годишнина не само заради смъртта на майка си, Йоана...
Моето изпитание, наречено 33 години, беше свързано с раздялата с четирима души в рамките на година – започна с дядо ми Йосиф през ноември 2009-а, после Коко Азарян, моят учител, основният виновник за това да съм в театъра и да съм актриса, след това мама и накрая Андрей Баташов. По някакъв начин това са хората, които са ме формирали като човек и като професионалист. И вече ги няма. Това е един от най-болезнените начини да пораснеш - да останеш сам и да се справяш сам.
Драмата в личен план попречи ли по някакъв начин на работата ти в театъра?
В момента, когато мама си отиде, имах един много тежък период – трябваше да извадя до 40-те й дни премиера на „Главанаци“ в Перник. Най-ужасният репетиционен период в живота ми беше, макар и с прекрасни колеги. За първи път правех нещо, защото съм подписала договор, а не защото се наслаждавам на работата си. Но това, което ме изненада, е, че ми изчезна тотално сценичната треска. Нямам такава. Просто тази несигурност изчезна тотално. Не знам дали защото мама беше нонстоп до мен, или защото беше най-големият ми съдник и максималист, който изискваше от мен. Нейната липса ме направи много по-взискателна, но и много по-сигурна в себе си.
Каза ли ти нещо майка ти на прощаване?
Мама винаги е била изключително изискваща и към себе си, и към най-близките си, и към живота. Винаги е гледала с горчивина в миналото, с големи надежди в бъдещето, но никога сякаш в настоящето. Не е оценявала настоящия момент. На това се научихме през тази една година взаимно – важно е какво се случва тук и сега. Много исках тя да се оправи, за да сбъдна мечтата й да види Париж. Бях й обещала, че само да се закрепи достатъчно и да може да яде нещо, което мога да намеря навсякъде, я грабвам и – няма значение, 3-5 дни, за колкото ми стигнат парите – в Париж. Това според мен беше достатъчен стимул да не се отказва. Но тя оцени настоящето и започна да говори как не се страхува да умре. Защото не е подозирала колко я обичаме и как си отива сред много любов, щастлива. Най-често казваното всеки ден беше „обичам те“. Молеше ме да я пусна да си тръгне. Аз отвръщах: не мога, мамо, аз съм само на 33, не си видяла най-хубавите неща – сватбата ми, внуците си. Как да те пусна! Тогава тя каза, че вече не се страхува за мен, че съм много силна и самостоятелна, и някак си ме предаде на Иван.
Как те предаде?
Тя беше много обидена, че той ми предложи да се сгодим на по-миналия 14 февруари и ми подари пръстен, без да я попита. Дали ме дава... Имаше една измислена война между тях двамата. Странно, че всички кризи тя получаваше, когато не бях в София, а по турнета. И при едно изпадане в кома Иван беше този до нея. Може би през онези четири часа, когато беше почти излязла от комата, но не беше контактна, онези четири часа, в които той от купичката до устата й е давал вода с марля, тя разбра защо този човек е специален и защо е този, за когото винаги съм мечтала. Тя оцени, че той, освен брат ми Янислав, има такава нежност и грижа в ръцете си. И когато мама поиска по Гергьовден да докарам баба да се простят, Иван, на когото това не му е много привично, направи нещо специално заради нея и за да успокои моята чувствителност и връзка с мама, ме поиска официално пред всички. Тъпо, че беше в болницата, но така се случи. Поиска ръката ми в болница... Мама се разплака и каза, че ме дава, защото не ме била виждала толкова щастлива и спокойна с човек до себе си във всичките ми връзки досега. Закле го никога да не ми пречи да бъда актриса, защото това е моето призвание.
Сега какво, когато вече си дадена, как се усещаш?
Е, как, щастлива съм. Подцених феномена фейсбук и се ядосах сама на себе си, че промених статута си. Защото реално сега на 14 февруари направихме една година на нашия годеж. Това не е новина, но има нещо доста нездравословно във вдигналия се шум...
Дай да ти видя годежния пръстен!
Ето го. Една жена ми каза, че точно такова прегръщане на камъка било символ на вричането. Иван също не го е знаел, просто взел един мой пръстен за мярка и ходил по златарските ателиета. Точно този му е харесал. Знае, че ми допадат изчистени форми и бижута като точки. Е, това нося – първия си пръстен, който си купих сама за абитуриентския бал, този е от мама за по-миналата Коледа и годежния от Иван. Всичко ми се случи както наистина съм го мечтала и както понякога съм визуализирала, по най-приказния възможен начин. Иван не е от моята сфера, но достатъчно вътрешно свободен, освободен и артистичен, забавен. Спечели ме, като ми пишеше приказки и ми оставяше писма и есемеси преди представленията. Едно от първите неща, които направи, бе да ми напише писмо на хартия с химикал, с грешки, със задрасквания... Това ме върна в друга ера, кой пише сега такива писма? Стана наша традиция – пишем си цели приказки по повод и без повод.
Казваш традиция, колко време сте заедно?
Запознахме се на Нова година преди две години, месец по-късно станахме гаджета.
Наложи ли се заради връзката си с Иван да променяш общуването си, да сменяш средата, в която се движиш?
Моите приятели и колеги го гледат странно и изпитателно. Неговите към мен са същите. Може би на неговите им е било по-трудно да преглътнат „марката“ Буковска, не знам. Трябваше ни обаче точно по една сбирка или виждане с истинските ни приятели, за да разберат, че сме от една кръвна група, и да ни приемат. Даже моите най-близки и добри приятелки казаха: внимавай много, такъв човек досега до тебе не е заставал. Те го оцениха много преди аз да допусна, че той ще стане толкова важен и единствен за мен. И мисля, че всеки ден той ме спечелва все повече, кара ме да го обиквам още малко, не знаех, че е възможно да се случва. С него нещата се случват постъпателно и дълбоко, а не взривно и изпепеляващо.
Работите различни неща, в различни сфери, колко време ви остава да сте физически един до друг?
На мен продължава да не ми е достатъчно времето с него. Макар че от две години живеем заедно, той работи по 11-13 часа на ден, пътува в чужбина, тъй като управлява едни европейски проекти. Аз чакам като дете ваканциите ни, тогава сме нонстоп заедно и не можем да се наситим един на друг. Откриваме се непрекъснато, той ми откри истинския смисъл на думата партньор. Не зная дали щях да съм в нормално психическо състояние след всичко случило се, ако не беше Иван. Мисля, че по-скоро не бих се справила. Господ е добър, защото ми го прати в навечерието на всички тези ужасни събития. Шест месеца след като се запознахме, диагностицираха рака на мама. Той дойде с мен да погребем дядо. Продължава да е до мен и да намира най-правилните решения и думи.
Как те прие семейството му? Връзката ти с Чочо родителите ви не одобряваха.
Близките на Иван от първия момент, в който ме видяха, ме прегърнаха и започнаха да се грижат за мен, а и за мама, когато не можех да смогна. Изведнъж едни хора, само защото аз съм част от Иван, ме поеха, загрижиха се. Един такъв дух на семейство знам, че ще възпита едно страхотно наше семейство. Никога не съм се чувствала по-сигурна да имам деца, отколкото с Иван. Той е моето мъжко Аз. Във всичко. Като усещане за живота, за приятелите, за времето, в което живеем.
Кога ще се жените?
Мислим да е през лятото. И двамата мечтаем за лятна вечерна сватба, за ново начало, миналата година не беше за това.
Планирате ли деца, знам, че ти беше твърде резервирана заради кариерата си?
Това е най-голямото ни желание в момента. Кариерата винаги е била важна за мен, но не виждам ново стъпало, на което да се кача и да продължа да се развивам като актриса. Липсва ми киното. Сигурна съм обаче, че в момента, в който забременея, ще дойдат предложения. Но майната му!
Йоана, като отвори приказка за хала на киното и театъра, подозираш ли, че със смъртта си Андрей Баташов, на когото си студентка и колежка, искаше да ни каже нещо важно?
Мисля, че цялото поколение на Андрей го опропасти времето, в което имаха нещастието да живеят. И Чочо е там, този набор 64-65, тръгна в едно, дойде друго, включи се трето... Ако Андрей е страдал от недооценка, Чочо беше един от оценените, проспериращите актьори. Но резултатът е един и същ. Единият нагоре, другият надолу, но точката на срещане е една и съща. Не успяха да се приспособят бързо. Още повече че са хора на изкуството. Андрей беше неординерен човек и актьор. Такива хора винаги са забележими, но са най-добрите потенциални жертви. Не могат да приемат посредствеността като знаме и трудно си намират мястото. Най-страшното за твореца е да те забравят, да спрат да говорят за теб. Да се правят, че те няма. Може би това е начинът, както казва Яворов, да убиеш не с брадва, а с игла. Почти невидимо.
За мен Андрей беше дълбоко неудовлетворен от недостигащата му обич, уважение, оценка, ти какво мислиш?
Когато видях колко много хора дойдоха на поклонението, си дадох сметка, че е бил обичан. Не от политиците, дето си правеха пиар за негова сметка, а от публиката. Но у нас всичко е някак куцо и половинчато. Наричат ни звезди, а не получаваме звезден статус и уважение. Излезеш ли от полезрението, веднага те заменят. И то с нещо пошло, с някаква дъвка от рода на „Биг Брадър”. Не може да поставяш в една категория хора като Андрей и такива от ББ, защото и те били известни. Е, на тази подмяна на стойностите няма как да издържиш дълго. Съжалявам, че Андрей не създаде дете, искаше го, това щеше да го спаси по някакъв начин. Ако имаше дете, щеше да намери сили да продължи.
Болно ли ти е, че и Чочо има проблеми с алкохола?
Много. Стреснах се, като видях снимката му от поклонението пред Андрей. Той сякаш вижда себе си в Андрей, вижда следващия. Казах ти, че това е проблем на тяхното поколение. Има нещо бъгнато, че са се родили точно по това време и всичко, което се случва оттам нататък. Дано това, което се случи на Баташов, да е стреснало достатъчно Чочо, за да спре наистина. Това са знаци, които никой не бива да пренебрегва.
Беляза ли по някакъв начин живота ти любовта ти с Чочо?
Ако мога да го изразя с едно изречение, то е, че ако не беше Чочо, нямаше да зная какво искам. И какво имам в лицето на Иван.
Между раздялата ти с Чочо и началото на сегашната ти връзка минаха 5 години, Йоана. Нямаше ли достоен за любовта ти човек толкова време?
Нищо истинско и стойностно не ми се случи в любовта, след като от онази, която смятах за голямата, остана само пепел. Знаеш ли, установих, че мъжете се боят от емоционално обвързване. Предпазливи са някак си. Имах приятел, който поиска да се разделим, уплашен от моята всеотдайност. Не можел да ми отговори със същото. С Иван не беше любов от пръв поглед, той се бори за нашата връзка, докато аз тичах между Хасково и София непрекъснато болна. С дребни, но истински човешки жестове ме спечели. После разбрах, че това е, когато си влюбен и истински обичащ. Не изхвърлянето и притискането, не показността, а грижата в най-милия й и прекрасен вид... Бавно и внимателно извървяхме всички малки стъпки към изграждане на общ живот. Иван ми даде отговор на въпроса защо човек не е ангел – нали знаеш, че всеки има само едно крило и като си намери половинката, двамата правят ангел. И могат да летят. Това ми е усещането за Иван. Непрекъснато му казвам, че никой не ме е виждал толкова много да плача и да сервирам само лоши неща освен него. Затова си мисля, че като минахме заедно през толкова много мъка, ще има много да се смеем занапред. Сигурно Иван е онази плувка, която ме държи на повърхността. Той ме кара да се видя отстрани. Благодарение на него откривам себе си в момента. И ме прави по-добър човек.
С какво освен с тази хубава връзка са свързани надеждите ти?
Продължавам да бъда инатливо оптимистична за бъдещето си. Сега имам проект с един луд за живота човек – Жорж Ганчев. Написал е доста добър сценарий на тема спасяването на българските евреи през войната. Покани ме за главната роля на Лили Паница. Едно 27-годишно момиче, което е работело като секретарка на Белев, отговарял за евреите и екстрадирането им. За нея почти не се знае в България, камо ли по света, а тя е жертвата спасител – умира на 29 години от вътрешен кръвоизлив след побоищата през 1944-а. Ако успеем да реализираме този проект...
Театърът не ти ли осигурява достатъчно емоции, та само за кино говориш?
Ами голямата ми страст е киното. От няколко години не съм снимала, но продължавам да получавам номинации и награди – миналата година за поддържаща женска роля в „Братът на охлюва“, по-миналата – за главна женска в Украйна за „Моето мъничко нищо“. А в театъра завършваме с Краси Спасов репетициите на „Както ви харесва“ на Шекспир, премиерата е в средата на април. Знаеш, че той направи „Много шум за нищо“, който се играе вече 13 години при пълен салон. Вътрешното ми усещане е, че се задава подобен хит.
ТВОЯТ КОМЕНТАР
ПОСЛЕДНО
