Нормандия е знаменита. Но с какво?
Признайте си, че първо ви идва наум нещо кулинарно, а едва впоследствие нещо литературно или импресионистко-художествено.
Да, именно с това, с кулинарното, Нормандия ни става веднага близка. Най-невероятните стриди, които сякаш носят целия океан в себе си: и по мирис, и по вкус, и като усещане...
Най-млечният камамбер.
Най-парфюмираният сайдер.
Най-чудесната тарт-о-пом, ябълков сладкиш с голяма лъжица гъста сметана. Да, всичко това е назабравимо.
И това е  първата усмивка върху лицето на Нормандия.
Защото в началото тя респектира и даже стряска с огромното пространство на океана, със загадъчната мощ на приливите и отливите, с отвесните скали, които водата е издълбала във вечното си упорство.
За нас, свикналите с уютните черноморски заливи, оловното и безкрайно океанско присъствие се асоциира с нещо чуждо, хладно, дистанцирано... И трябва да мине време, за да свикнеш, да усетиш, да почувстваш близостта на това смайващо пространство.
Да разбереш колко е приятно всъщност да плуваш в по океански солената вода с неопренов костюм, защото стоплената от Гълфстрийма океанска вода никога не замръзва, никога не изстива прекалено, но и никога не става истински топла. Да се чувстваш като в приказка, карайки колело по океанското дъно, току-що благосклонно освободено от отлива.
По това дъно можеш да ходиш с гумени ботуши, плътна мушама и със сакче, подобно на онова, с което Набоков ловял пеперуди, а ти да събираш забравените от отишлата си вода морски зверове, най-вече охлювите бюло, които са много вкусни сварени с черен пипер. Ако усвоиш това странно на пръв поглед хоби, ще приличаш на истински местен човек, на нормандец.

В думата Нормандия първото, което улавяме, е коренът норд, север... и наистина, това е най-северната френска земя.
Ако тръгнете за Нормандия от Париж, пътят ви непременно ще мине през града Руан. Град легендарен. С това, че там Моне е нарисувал трийсетина пъти една и съща черква. Но и с това, че там са изгорили на кладата Орлеанската дева, Жана д’Арк, на 30 май 1431-а. В началото на ХХ век я канонизират  за светица и образът й на жена-воин можем да видим в много френски черкви, а и на фасадите също – спомнете си конниците, украсяващи Сакре Кьор на Монмартър – този вдясно е именно Светата Жана. Така или иначе кладата й е именно в Руан. И сега на площада, на мястото на огъня, убил девойката, има малка черквичка, напомняща отдалеч формата на пламък.
Твърди се, че Жана е горена многократно, цели три пъти, за да не остане от нея нищо, което би могло да стане реликва. Прахът й е разсипан в реката, в Сена, от моста, който сега носи името й.
В Руан разходката е много приятна, няма я парижката суета, няма го и парижкото високомерие, особено ясно усещащо се в кафенетата, рядко някой ще ви окъпе с такова хладно високомерие в най-ранна сутрин като един истински автентичен парижки гарсон.
В Руан можете да прекарате много време, но и няколко часа стигат да усетите атмосферата на този много заможен град. Спомнете си за Ема Бовари, героинята, за която Флобер твърди, че е всъщност негово собствено изображение. Ема Бовари се жени за скучния руанец Шарл, който заедно с господин Каренин е един от най-знаменитите рогоносци в историята на литературата. Всъщност и самият Флобер е родом от Руан.
Руан е известен още от римско време под името Ротомагус. Град с интересна история, която до ден-днешен диша в неговите улички и по просторните кейове на Сена, Руан има един изключително оживен културен живот. Достатъчно е да споменем само художествения музей, където можете да видите платна на Караваджо, Веласкес, Моне, Сисле и много други знаменити художници. Любителите на литературата могат да влязат и в стаята, в която се е родил Флобер, в музея на историята на медицината, а също и в дома на Корней, един от драматурзите на Краля Слънце.
След толкова култура и история с чиста съвест можете да се отправите към нормандския бряг за глътка мокър въздух, за поглед, удавен в безкрая на оловните хоризонти, за свежа риба, която, почти плувайки, е стигнала до чинията ви, и за още много нови впечатления. Нормандското крайбрежие е пълно с любопитни куриозни неща. По този бряг, само привидно хладен и отчужден, винаги нещо се случва.
Достатъчно е да зърнеш как местните пенсионери се къпят в късната есен, за разлика от теб те не са си облекли зимните неопренови костюми. И ставаш внезапно бодър и оптимист, сам с тази могъща природа, част от нея. И по своему близък с нея.
Радостно е да видиш как ентусиазирани спортсмени овладяват стихията на вятъра и правят ситни завойчета на гребена на прибоя с много модните кайтсърфове.
Или да наблюдаваш състезание по хвърчила. Малки и големи пускат хвърчащите си любимци в силния, винаги силния нормандски вятър. Да, тук условията са идеални и всички си отглеждат по едно хвърчило, така както гледат кучета и котки, в просторните си къщи.
Можем да се отправим към Диеп. Или пък към Довил и Трувил. Разлика има.

Диеп е очарователен със своята скромност. И с това, че само на няколко километра вляво се нижат ред селца, Варенжвиль-сюр-мер, Сент Маргьорит и така нататък, където можеш да чакаш на каменистия бряг да излязат рибарските корабчета, за да си купиш риба направо от палубата, където няма нито един турист десет месеца в годината. И където ще видиш как се отглеждат стриди, ще посетиш - ако те влече, разбира се - прекрасни дворове като малки паркове, които участват в специален конкурс за най-красива градина, ще отидеш в истинска нормандска ферма ако не за да си купиш ароматен ябълков сайдер или пък неговия крушов вариант, то просто за да си поприказваш с хората, които са там, спокойни в като че безкрайния влажен и плътен нормандски следобед...
Ако пък се отправиш към Довил – гмуркаш се директно в най-снобския парижки район, парижаните се шегуват, че всъщност този курорт от епохата на Втората империя е двадесет и първият арондисман на столицата. Публиката е предимно от третата възраст, елегантна, цялата потънала в разкош, развяла побелели къдрици от странни кабриолети. А, нека споменем, че много често по нормандските шосета можете да видите демонстрации на ретро автомобили, различни по възраст, стил, марка. Понякога просто местните показват колекциите си, а понякога се стичат автолюбители от много европейски държави. И така в Довил сме в леговището на истинския лукс. Разкошните вили гледат към хоризонта, разкошните хотели са пълни с чуждестранни туристи, казиното живее своя живот, плажът е пясъчен и безкраен.
Съседният Трувил е мил с това, че е по-скромен, по-приземен и там весело шумят винаги пълните тераси на ресторантите, през зимата те също никога не опустяват, отоплявани от газови калорифери, все пак парижаните идват тук именно да дишат ароматния океански въздух. Тук, на трувилския плаж, е идвал и самият Пруст, да, да, Марсел, и ако четете внимателно, ще видите следите от мокър пясък по страниците му.
Трувил и Довил имат едно много важно удобство. Имат гара, до която се стига с влак от парижкия Сен Лазар, апропо също любим на импресионистите.
Но за едно истински упоително пътуване по Нормандия, макар и само за уикенда, колата е незаменима. Защото например с нея от Трувил по едно от най-красивите извити и тесни пътчета в Европа може да се стигне до Онфльор, още едно място, претендиращо за званието “Северна Венеция”. (След белгийския Брюж например.) Направете усилие и ако можете напуснете живописното малко пристанище, за да видите уникалната дървена черквичка “Сент Катерин”, построена така, както се строят кораби, от майсторите дърводелци през ХV век. Любим на импресионистите, както и цялата Нормандия, Онфльор и до ден-днешен е предпочитано място на художници и галеристи.
И уверявам ви, когато тръгнете да си заминавате оттук и потънете в тъжното, някак вече делнично задръстване на неделната вечер още далеч преди Париж, сърцето ви ще се свива в една необяснима носталгия, като че винаги сте познавали Нормандия и винаги сте живели с любовта към нейната толкова специфична атмосфера.
Разбира се, това е едно много кратко пътуване. Но то всъщност е и много дълго. Два дни, които ще ви накарат да се почувствате откривател. Пътешественик и даже мореплавател.