Известни мъже представят майките си

Сигурно всяка жена мечтае да има дъщеря, поне при мен беше така. Докато не се родиха двамата ми сина.

Ваня Шекерова 27 март 2011

Сигурно всяка жена мечтае да има дъщеря, поне при мен беше така. Докато не се родиха двамата ми сина. В които – и в двамата – всеки ден припознавам себе си като външност, като темперамент, като светоусещане. Усещам колко съм важна за тях, колко са моето аз в панталони, моето продължение. Затова се хвърлих ентусиазирано да реализирам проекта „Известни мъже показват майките си“, без да подозирам, че ще се натъкна на откази, породени от разрушени отношения майка-син. Вярвах, че тази връзка, описана от Фройд дори като Едипов комплекс, е неразрушима. Даже когато е причина някои момчета да не порастват до края на живота си, а да си остават мамините синчета... 
Докато мислех как да вляза в темата, един от поканените да участва в нея -  писателят Захари Карабашлиев, написа „Всичко за майка ми“. С което осмисли проекта и направи излишни всякакви мои излияния.
Иска ми се да кажа само, че бих била щастлива някой от моите двама сина някой ден да бъде поканен в качеството си на успял и известен мъж да ме покаже на света. По този начин, по който ние от EVA го направихме. С един писател, двама актьори, един спортист бизнесмен и един гримьор.                  

Всичко за майка ми

писателят Захари Карабашлиев
за Дима Карабашлиева

Майка ми твърди, че за пръв път ме усетила в корема си, докато гледала представлението „Рози за д-р Шомов“.
Моят първи спомен за нея не е толкова ранен, но е много ясен: прошарена сянка пред къщата на баба и дядо, аз с голям камък, който държа с две ръце, и чупя костилка от праскова, нося й ядката, майка ми се усмихва, дъвче я, но лицето й се сгърчва в гримаса и тя плюе ядката в шепата си.
Истината е, че аз току-що бях научил сам разликата между ядка от кайсия и ядка от праскова – едната горчи, а другата е вкусна. Направих го нарочно, за да видя какво ще се случи. Сега, връщайки се към този епизод, мисля, че това е било първото ми съзнателно откъсване от майка ми, първото умишлено огорчение, което съм й донесъл.
Никоя майка не може да бъде събрана в няколко страници. Не могат да бъдат и подредени стройно мислите за нея. Невъзможно е да съм обективен за майка си. Затова и ще бъда разхвърлян, но откровен. Такъв какъвто съм си всъщност.
За четенето.
Мама ми четеше на глас от най-ранна възраст – Жул Верн, Карл Май, Александър Дюма, Йовков, Захари Стоянов... Първите абзаци по сюрреализъм имах, когато майка ми след дълъг работен ден е изнудена от мен да чете, докато заспя. По някое време тя се отнася, но продължава да говори. В тези нейни полусънни моменти например Ботев се качва на кораба „Радецки“ като Капитан Немо, а Д’Артанян и вуйчо ми Киро трябва да сменят маслото на жигулито. Аз я събуждам и продължаваме с книгата.
Работата й в системата на пощите позволяваше абонамент за всички интересни списания, които излизаха тогава – „Паралели“, „Космос“, „Съвременник“... Израснах в еклектика.
По какво мисля, че си приличаме.
Като нея се захващам с по много неща наведнъж. Което е изтощително. Но ме държи постоянно на 100%.
Като нея съм непоправим оптимист. Което е тъпо. Но работи.
Като нея съм отворен към нови хора. И често гризвам дървото. Но не съжалявам.
Като нея винаги давам втори шанс на тези, които са загубили доверието ми. После се ядосвам. И пак го правя.
Като нея не дължа никому нищо.
По какво се различаваме.
Мисля, че съм научил няколко неща от живота й. Израснала във време и място, в което е изключително важно какво казват хората за нея, майка ми живееше в някакъв стрес, характерен за хората от нейното поколение. С мен не е така.
Какво ще кажат останалите за мен не е нещо, което определя пътищата ми.
Не гледам телевизия.
За разлика от мен тя пее чудесно.
Какво ме дразни в нея.
Майка ми открай време имаше една житейска философия, която ненавиждах много. Тя най-просто се състои в това изречение: „Да не отиваш празен.“ И това е съпроводено, да речем, с един куп чинии, които ти слага в ръцете. Т.е. ако ставаш от масата, трябва да вземеш куп прибори на път към кухнята. Ако излизаш на среща с приятели, изхвърли боклука, така и така си тръгнал навън. На среща с гадже – остави еди-какво-си в мазата. Пусни този плик в пощата, вземи тоалетна хартия на връщане, спри на бензиностанцията, купи пипер и т.н., и т.н... И сега това е станало част от мен. А когато се чуя да го казвам и на дъщеря си, ми идва да се самоудуша. Наследил съм този копнеж на майка ми към ефективност, но не мисля, че той е продуктивен. Мисля, че е разсейващ, ако си устремен към нещо по-важно.
За щедростта.
Майка ми е изключително щедра към другите. Но е стисната към себе си. Тя ще похарчи последните си пари за някой полуприятел, но себе си ще лиши дори от елементарни неща. Ще направи скъп подарък на някого, а вечерта няма да си пусне радиатора. Когато се усетя, че ме обземат подобни импулси, умишлено правя радикално противоположен и ненужен жест – купувам си риза например. Щедростта към другите съм научил от нея, но опитвам да се науча как да съм щедър и към себе си.
Пестеливост.
Бих искал да съм пестелив като нея. Но не съм. А трябва.
За очакванията.
Майка ми често очаква от останалите да са такива, каквато тя мисли, че са. А те не са. Това й носи разочарования. В това определено не искам да приличам на нея.
За ученето.
Майка ми има великолепната способност да научава нещо всеки ден.
За проектите.
Спомням си как майка ми схващаше живота като една поредица от проекти. Често, за да забрави неуспеха си с един, тя започваше друг, от който след време се разочароваше и трябваше да замени с трети. Ще ми се да я видя да може да се задържа до нещо вече постигнато за по-дълго време. Пример: в една от най-лошите й, последни години с баща ни (сега покойник) тя се захвана да строи къща в родното село на татко. Събори старата къща, използва материалите от нея, нае работници и започна градежа. Навярно за да докаже сама на себе си (и на съседите), че един разрушаващ се брак не е нещо, което може да удуши енергията й, тя пропиля огромна част от силите си в строеж на къща, в която така или иначе никой не заживя. До днес тази къща стои там като монумент на твърдоглавието.
За вярата й в мен.
Майка ми винаги е вярвала в мен. Благодарен съм й за безброй много неща. Но може би най-много за следното: бях двайсетинагодишен и след неуспешни опити да задържа рок групата, която имах, реших да направя нещо сам – от край до край. Написах песен, текстът беше на английски (о, ужас!), наех аранжор, музиканти, певец, наех студио, записахме я. Стана добра, професионално написана, макар и скучна песен. Но стана. И трябваше да платя някаква немалка сума пари за това. Отидох при майка ми и поисках тези пари – 300 долара май бяха – по това време много пари. Тя ми ги даде. Тази песен не прозвуча в никое държавно радио тогава (беше на английски), но ми възвърна вярата в самия мен.
За труда.
Майка ми ме научи на труд. Всяко нещо, в което си вложил труд, носи резултати. Може да не са очакваните, но ги има. В осемдесетте, когато безпаричието в комбинация с безработния алкохолизъм на баща ни вкара семейството ни в какви ли не дългове и направи живота ни абсолютно непоносим, майка ми измисли най-ужасяващата авантюра.
Тя – тогава началник на пощенски клон – взе отпуск, нае някакви ниви в Добруджа и ги насади с тютюн. Без да има идея как се отглежда тютюн, какво се прави с него, как се работи, как се изкупува, тя започна да учи в движение. Бяхме единствените българи в околията, които гледаха тютюн (такава работа се вършеше само от турци). Няма по-грозно занимание от отглеждането на тютюн. Ненавиждах летните си ваканции. Връстниците ми ходеха на плаж, аз берях тютюн. Унизително бе да работя това, бях вече тийнейджър. И досега не мога да забравя ранните утрини, миризмата на пръст и млад тютюн, смолата по пръстите, прегърбените тела на мълчаливо работещи хора. Още ме боли кръстът оттогава. Но в тези ненавистни часове се запознах с много турци, с невероятната им работна етика, с правилното им отношение към труда, с гостоприемството им, всеотдайността им. А есента, когато тютюнът се изкупи, дойдоха и парите. Тогава научих цената им, по-точно на това, което парите, изкарани с труд, ти носят – независимост. Макар и временна и крехка, но независимост.
За бедността.
Майка ми правеше така, че никога в живота ми не съм се чувствал беден. Никога. Винаги съм имал толкова, колкото е трябвало. А това е един от най-големите подаръци, които родител може да даде на детето си.
За забраните.
Не помня майка ми да ми е забранявала нещо, да ме е наказвала. Не помня да ме е наставлявала – прави това, не прави онова. Всичко, което съм научил от нея, е било с личен пример.
За пъпната връв.
Понякога пъпната връв между майка и син остава само физически прекъсната след раждането. Виждал съм мъже, вързани за майките си, обвити в пелените на майчини грижи, живеещи като на каишка. Което е болно. Един мъж пораства едва когато успее да преодолее майка си.
За образа на майката.
Всяка лична свобода иска своите жертви. И понякога образът на майката е най-голямата жертва, която трябва да направим. Мисля, че в живота на всеки един мъж идва момент, в който той трябва да направи важен избор – или да убие идеализирания образ на майка си, или да продължи живота си в сянката му. Едва след това може да се живее истински.
И накрая.
Това, което едно момче – независимо в каква възраст е то – иска от майка си, е тя да е винаги до него, но да е невидима за останалите.

изгряващата звезда Ованес Торосян
за Карине Торосян

Мама е родена в Батуми, в Грузия, но е учила в университета в Ереван арменска филология и там срещнала татко. Кандидатствала и театрална режисура, но като стигнала до актьорския кръг, не се явила, било я срам.
Първият ми спомен от мама е ръката й – аз не можах да заспя, ако не я държах през решетките на детското креватче. Много добър човек е тя, дори и сега от разстоянието на годините я оценявам така. От нея съм взел веждите, носа и миризмата – тя казва, че мириша на нейния род, на лелите й. Може би и големината на очите, а синия им цвят и аз, и брат ми дължим на една прабаба по бащина линия, която е била кръстоска между чехкиня и германец. Мама казва, че е искала да има само момчета, шест сина, и всичките да са руси и синеоки. Е, получило й се е с нас с Тигран, по-големия ми брат.
Мама и татко са жертвали кариерите си в Армения, за да осигурят по-добър живот на децата си тук, в България. Татко е дошъл през 1992-а, ние – през 1993-а. Тогава беше страшно в Ереван, осем месеца нямаше газ, нямаше ток, нямаше нищо за ядене, война с Азербайджан. Мама напусна университета, но е много щастлива сега, че ние не сме бандити и наркомани.
Като дойдохме в България, бях на 6. Много бързо научих езика, докато нашите и сега по-трудно се оправят – вкъщи говорим на арменски. Тръгнах на училище и много исках да ми купят колело. Ревах, ревах, накрая мама отстъпи и ми купиха. И в момента, в който карах около блока, а тя ме викаше да се прибирам, да не се пребия, се пребих. Тя каквото каже, то става. Веднъж не ме пускаше да играя с деца, които се стреляха с фунийки, щели да ми извадят окото. И в момента, в който все пак излязох, една фунийка ме уцели право в окото, оперираха ме после в ИСУЛ. Като каже мама да се облека, че ще вали, знам, че ще вали наистина.
Понякога съм правил разни неща само за да й направя кефа. Например в трети  клас, като трябваше да си взема свидетелството, тя настояваше да облека костюм. Аз не, та не. Но на другия ден сложих костюма и даже й се показах. После обаче всички ми се смяха, та ревах. Но никога не съм искал нарочно или не да я огорчавам, не съм го правил. И сега, да речем, ако имам 10 лева, няма да ида да пия бира, а ще купя на нашите цигари например.
Мама има много добър вкус, обича класическа музика. Има и дарба да открива таланти. Сега кой ли не казва „Аз открих Ованес“, а истината е, че мама го направи. Тя надуши, че имам талант, и ме записа в актьорска школа за деца. Понеже исках да свиря първо на цигулка, ме заведе при един роднина с консерватория. Той обаче каза, че ще стана цигулар само ако успея да застана 5 секунди на едно място. Затова се научих сам да свиря на синтезатор, даже композирах музика за един късометражен филм скоро.
Много вкусно готви майка ми. Даже веднъж някой искаше да ме води на арменски ресторант в Пловдив, а аз отвърнах, че всеки ден съм на арменски ресторант вкъщи.

актьорът Иван Радоев
за Весела Радоева

Мама е много силен характер, властна жена, която винаги и във всичко иска да се наложи. Мисля, че тази черта идва от         нейната майка, от македонския род. Тъй като и сега живеем заедно, споровете ни са жестоки, най-вече като се хва-        нем да готвим. И двамата обичаме да го правим. Но мама е традиционалистка, аз – експериментатор. Аз се бутам в кухнята, а тя винаги има какво да каже. Така че става доста непечено, направо ще се избием.
Тъй като съм единствен син, винаги съм бил глезен и задоволяван във всичко. Затова съжалявам. Не съм приучен на ред и дисциплина, колегите ми правят забележки за това. Не искам да бъда треперещ и разглезващ родител като нея. Ала тя и като баба е такава и глези сина ми страхотно, заради което имаме конфликти. От друга страна, си давам сметка, че е трябвало да се вслушвам в съветите на майка и татко. С възрастта разбирам, че опитът е най-ценното, което човек може да получи от родителите си. Научих го, след като няколко пъти си счупих главата.
Нашите бяха семейство за пример, с много хармонични отношения, влюбени до края на живота на татко. На мен не ми се получи такава връзка с бившата ми жена. Не съм търсил в нейно лице майка си, не. Двете са много различни като жени и като характери, и като външност. 
Винаги съм бил и си оставам дете за моята майка. Иска ми се да сме приятели, макар на моменти тя да ми показва, че ме смята за по-глупав от нея. Тя е Дева, което означава, че е перфекционист, иска всичко да е точно и по неин тертип, а това понякога ме дразни. Емоционалността ми е от нея, както и чувството за хумор.

гримьорът Кирил Чалъков
за Елена Лазарова

Мама държи да я запишеш като магистър-фармацевт. Ако трябва да кажа кого обичам най-много на света, това е тя.         Казвам й Бубе, защото като най-малката от три сестри още от дете си е с това име. На нея приличам по стремежа         си всичко да ми е подредено и чисто. С нея може да се стигне дори до скандал, ако е разхвърляно, ако нещата не са по местата си. Може да е имала тежък ден, да не е спала, но няма да легне, преди да изчисти апартамента. По това приличам на нея – с часове мога да си подреждам книгите, дрехите, материалите за работа, без да смятам това за изгубено време. Така си почивам. Виж в едно нещо не си приличаме – тя три пъти мери едно нещо и когато вземе решение, не го променя даже и срещу най-сериозни доводи. Твърда е в убежденията си, бих казал дори консервативна. Тя настояваше и аз, и сестра ми да получим солидно образование – затова аз съм финансист-счетоводител, нищо, че се занимавам с друго сега.
Понякога е може би малко повече хардлайнер, но винаги мога да разчитам на нея. Конфигурацията й от ценности е перфектна, но тя не я натрапва, казва нещата дипломатично и елегантно. Като жена не е кокетна, но не е и немарлива към себе си – това аз не мога да понасям. Преценявам мама като изключително балансирана и съм много щастлив с нея.

волейболистът и настоящ бизнесмен Любо Ганев
за Елена Ганева 

Мама не ме е родила, но аз на другата, на биологичната си майка, никога не съм казвал „мамо“. Тя си е отишла от татко, когато съм бил на няколко месеца. А когато бях на три години, татко се ожени втори път и оттам нататък аз винаги съм имал майка в лицето на мама Елена. Никога не съм и чувал думата „мащеха“. Спомням си, че заедно отидохме да вземем нейната дъщеря от първия й брак, за да живее с нас. Казаха ми: „Това е сестра ти, Теодора.“ Тя е с три години по-голяма от мен. Веднага я приех и заживяхме като брат и сестра. Като всички деца се карахме, хитрувахме, деляхме една стая, растяхме заедно. Дори и за секунда не съм почувствал мама да прави някаква разлика между нас, да ни дели на свое и чуждо. Имал съм пълноценно семейство, обич и грижа, не съм останал нито гладен, нито неизпран, нито непогален. Бях много палав, бягах от вкъщи и единствено заради това май съм бил наказван от мама. Бях си намерил съмишленици и изчезвах от дома, задоволявайки ненаситното си любопитство. Веднъж няколко дни ме бяха търсили, а аз обикалях къде ли не – на 9 години съм стигал и до Бургас сам. Изкарах си боя, като веднъж бях избягал, за да играя кючек на циганска сватба. А иначе бях лишаван от телевизия или стоях прав в ъгъла. Нашите най-много са се карали заради мен, толкова бях щур. И мама ми казваше, че иска един ден да имам поне едно дете толкова палаво, за да разбера какво им е било на тях, докато ме отгледат.  
Биологичната си майка срещнах за първи път, когато бях на 17 или на 18. Никога не съм чувствал липсата й, никога не съм се интересувал от нея, така както и тя не ме е търсила. Тя има друго семейство в Пловдив, доста далеч от Русе, където съм роден и съм живял до пълнолетие. Вече нямам никой там – татко почина преди десетина години, взех сестра ми на работа при мен в София, скоро и мама дойде да живее с нас. И откакто е тук, се чувствам като в детството си – защитен и сигурен, храня се при нея, тя готви чудесно, знае, че не обичам копър и магданоз...
Мама е много жизнена и любопитна, веднага се ориентира и се приспособи към столицата, намери си приятелки, среда. Бяха с баща ми хора на живота – обичаха да излизат по ресторанти и по гости до късно през нощта. Ние със сестра ми бяхме оставяни на собствената си съвест – да си научим уроците, да си легнем навреме. Тъй като майка ни много държеше да ни създаде добри навици, ме е вдигала посред нощ, ако например преди лягане не съм си измил краката. Благодарение на нейната строгост и непреклонност във възпитанието дори и сега, с моя ергенски начин на живот, имам – хайде да го наречем - остатък  от добри маниери и привички. Мога да се грижа сам за себе си и не търся партньорка, която да замести мама.  Иначе не приличам като родител на нея – по-мекушав съм и по-повърхностен. Тя обаче и досега не ме оставя на мира, докато не изпипам нещата в подробности. Купих си един апартамент в Банско, но в нотариалния акт не беше вписано правото на строеж. Докато не го промених, мама не спря да ми напомня.

ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР