Да живее или да я поменем с добро

Кой днес се вълнува от Свети Валентин? Този, в чийто живот няма и прашинка нежност, или този, който празнува цяла година и няма нужда от някакъв си един ден, за да покаже, че е влюбен? Търговците на еротично бельо и балони с форма на сърце или поетите, онези с фино настроените антени, улавящи и пеперудения мах на крилете от километри разстояние? Има ли в живота ни днес романтика, трепет от малки красиви жестове, думи, мълчания? Ние, от EVA, зададохме тези въпроси на две писателки от различни поколения, една журналистка и един писател. Ето и равносметката.

Да празнуваме любовта
ирина иванова, журналистка от EVA
Никога не съм имала връзка с романтичен мъж. Моите мъже са сухи, сурови и не се грижат за мен – всичките са такива. Но те са моите мъже – аз не си ги избирам на принципа дали са романтични или не, това не ми е приоритет. И когато тези сурови, сухи и необгрижващи ме мъже направят нещо за мен – някакъв жест или подарък - със същия свой суров, строг и необгрижващ ме поглед... Нищо не може да се сравни с този момент. Защото е неочакван, никога не е бил част от пейзажа между нас. Просто се случва. Не е част от ежедневието.
Затова не спирам да се изненадвам, когато всеки път около Свети Валентин някакви хора започват да викат как празникът е клише и как за истински влюбения всеки ден трябва да е празник. А всъщност всеки ден си е всеки ден. През тези дни ние ходим на работа, готвим вечери, гледаме телевизия и така нататък. Не може всеки ден да е празник. Празникът е един ден, един миг дори. Гръмва тапата на шампанското, пяната изригва... Един миг. И в този миг празнуваш най-хубавите мигове от любовта. Защото любовта, както и щастието са шепа хубави моменти, а не безкрайни непрекъснати фиести. Мигът се празнува с миг, а не всеки ден.
Някой те обича, някой мисли за теб, някой прави нещо за теб, без да има причина или полза – това е празник. А когато твоят мъж ти покаже, че те обича и мисли за теб по някакъв начин, който ти ще разбереш, на безмълвния език, която всяка двойка си има – това е празник на любовта ви. Сякаш ти казва: „Да, случиха се много неща между нас, обаче ето сега аз искам да ти покажа, че в този момент всичко е така, както беше в началото.“ Празникът утвърждава избухването, началото, сътворението. Повечето празници са просто символи на Големия взрив, с който е започнало всичко. И така се празнуват – с взривяването на шампанското, с фойерверки, с огън.
На предишния ми рожден ден един приятел ми подари собственоръчно направена торта с хайвер. За пет секунди се превърнах в желе. От жест на приятел. Може би аз съм такава – не са ме глезили, не са ми подарявали всякакви неща, не са ми падали на колене и мога да се трогна от малко. Другите, на които им подаряват всеки ден букети, бонбони, коли и не знам си какво, те сигурно са развили някаква резистентност към празници и подаръци и им е малко все едно. Така или иначе оттогава никога не говоря против празниците. Защото преди все си мислех как всичко е лицемерно, как няма смисъл, няма нужда, как ако обичаш някого – като приятел или не само – той си го знае и без да му го показваш. А това не е така. Вече знам, че не е така. Любовта трябва да бъде показвана. Не всички сме медиуми и не всички виждаме отвъд видимото. Аз поне не виждам. Само понякога си въобразявам, че виждам.
Не смятам, че романтиката днес е изчезнала. Тя никога не изчезва там, където има любов. Може временно да се е свряла в някой ъгъл, може дори още да е неродена, но непременно един ден, в някакъв случаен момент тя ще се появи – сънена, млада. Ако не я виждаш, причината е в теб. Все едно човек да ходи със затворени очи и да твърди, че светът е изчезнал. Просто защото той самият не го вижда. Ако пък въобще я няма и си сигурен, че очите ти са широко отворени, може би просто се заблуждаваш, че има любов. Може би вече я няма, може би никога не я е имало.
Някои хора дотолкова възприемат себе си за уникални, че всички други им изглеждат клише. А любовта е дар за всички, искаш или не искаш. Той не е само за теб. Дали си уникален или не няма значение. Ама обикновено уникалните искат и любовта да е уникална, изключителна, друга. Не като онази, дето е за всички - със сърцата, цветята и клишетата. Е, няма друга любов. Тази е на разположение. Примири се, свръхчовеко. И я празнувай тази толкова банална любов. Може и да не е на 14 февруари, но откъсни няколко часа от свръхчовешката си година и я празнувай по твоя си начин. Нека обаче не й слагаме пеньоара на ежедневието, нека не я оставяме да се мотае у дома по пантофи, въобразявайки си, че всеки ден е празник. Да я облечем в най-хубавите дрехи и да я покажем пред другите – блестяща, различна. Защото иначе тя ще се обиди и ще си тръгне. Любовта трябва да бъде празнувана – лично аз вече съм убедена в това и съжалявам дълбоко за всички моменти, в които с непростима суета съм решила, че съм някакъв свръхчовек и всичко това не е за мен и моята странна, абсолютна любов. Или в други случаи обратното – че съм най-, най-обикновен човек и всичко това въобще пък не е за моята най-, най-обикновена любов. А любовта трябва да се празнува – всяка, от всеки.
И макар че доста мислих каква може да е рецептата за свръхчовешко празнуване на любовта, по-добра от клишето не измислих. Ето я, знаете я.
Необходими продукти:

             2 бр. влюбени
             1 букет цветя
             1 ъгъл (на който влюбените да се чакат)
             1-2 сърца (балонени, тортени, истински, каквито - такива)
             1 кутия шоколад
             1 бутилка вино с 2 чаши
             1 камина (февруари е все пак!)
             1 легло
             1 балдахин

Хайде сега, сложи си ръка на сърцето, свръхчовеко, и кажи – толкова зле ли звучи?