Наследствена лудост, безпризорно детство, сексуално насилие, мъчителна дългогодишна психотерапия, предателството на единствения мъж, когото някога е обичала, и бездънна, безгранична самота – това разкрива тайният архив на Мерилин Монро, една от легендите на XX век.
След 5 август 1962 г., когато Мерилин е открита мъртва в дома си в Брентуд, Калифорния, личният й архив – дневници, многобройни писма до различните психоаналитици, които се ровичкат в душата й през годините, бележки, стихотворения – остава в ръцете на Лий Страсбърг, неин ментор, учител, гуру, а може би и палач. Страсбърг е основател на легендарното Актърс Студио, дарило на света актьори като Марлон Брандо, Джеймс Дийн, Ал Пачино и десетки други великани. Мерилин отива при него, когато е вече звезда и иска да надскочи образа на глуповата блондинка, с който всички я свързват.

Страсбърг започва да я обучава по своя знаменит метод - като същевременно я кара да си води записки, изважда от паметта й спомени, които й причиняват неистова болка, задължава я да ходи всеки ден на психоанализа, като сеансите понякога продължават с часове. Да, Мерилин може би не би била Мерилин без Лий Страсбърг (за когото казват, че бил майстор на камшиците по душата), но може би щеше да е по-щастлива.
Така или иначе през 1999 г., 17 години след смъртта на самия Страсбърг, неговата трета жена и вдовица Анна продава на аукцион в “Кристи’с” архива на Мерилин и прибира 13,4 млн. долара, при това Театралната и филмова академия „Лий Страсбърг” продължава да държи лиценза на нейния образ, който ежегодно им носи милиони.
Близо 10 години отнема обработването на архива на Монро и издаването му. В последния си брой  американското Vanity Fair посвещава огромен материал на току-що излязлата от печат книга Fragments: Poems, Intimate Notes, Letters by Marilyn Monroe. Публикувани са и факсимилета от дневниците с анализ на ръкописа, направен от специалист, който не знае, че чете бележки на самата Мерилин. Изводите са: сериозни здравословни проблеми, болезнена зависимост от мнението на другите, особено силно чувство за собствено достойнство, достигащо до върхова степен на суета.
Предлагаме ви няколко ключови „реплики” от дневниците на звездата.


„Сама!!! Аз съм сама,
винаги сама
независимо
от всичко друго.”

Тя има три брака, но единственият мъж, когото допуска в сърцето си напълно, без вътрешно отвращение и страх, е писателят и драматург Артър Милър, третият й съпруг, заради когото тя приема юдаизма. Милър я запознава с легендарните за 50-те години в Америка Труман Капоти, Карл Сандбърг и Сол Белоу. И тримата са пленени от нея, от остроумието и блясъка й. Освен това Милър отваря очите й за книгите, тя чете Джеймс Джойс и Хайнрих Хайне и тази „психотерапия” е единствената, която поне за кратко внася покой в душата й. Известен факт е, че „късната Мерилин” е искала да бъде снимана само с книги в ръка. Но Артър Милър я напуска заради друга и тя отново потъва в собствения си ад.

„Айда – аз все още й се подчинявам... А това е не само вредно за мен, но е и нещо неистинско, призрак от миналото. Защото животът започва сега, когато излизам, за да работя върху задачите си на сцената. И няма да бъда наказана за това, няма да бъда бита, заплашвана или необичана... Няма да горя в ада заради това, защото съм лоша, няма да се срамувам от гениталиите си, нито от чувствеността си...”

Тъй като майката на Норма Джийн, както е рожденото име на Мерилин, е шизофреничка и непрекъснато е в различни психиатрии, за момичето се грижи нейната приятелка Грейс. Но през 1936 г. Грейс моли далечна леля на Норма, Айда Мартин, да погледа малката за няколко месеца. Айда е примитивна и при това строга евангелистка, която наказва момичето по най-унизителни начини, които спокойно могат да бъдат наречени блудство. Мерилин никога няма да може да се освободи от чувството за вина и срама от собственото тяло, които тази жена насажда у нея.

Помощ, помощ,
помощ!
Единственото, което искам, е да умра.

В последната година от брака си с Артър Милър, след като няколко години не е посещавала психоаналитик, тя отново тръгва на сеанси. Текстът по-горе е откъс от нейно стихотворение с ироничното заглавие „След една година психоанализа”. От днешна гледна точка продължителността и интензивността на психоаналитичните сеанси, на които се е подлагала Мерилин, са лекарско престъпление.

Страсбърг, най-добрият хирург, иска да ме оперира. Да ме отвори и да извади ужасяващото страдание или каквото там, по дяволите, е това, което ме яде отвътре... Но когато ме отваря, вътре няма нищо. Страсбърг е напълно разочарован и удивен, че е направил такава грешка!... Вътре има само дървени трици, с които пълнят куклите.

Най-големият кошмар на Мерилин е, че ще разочарова хората, които обича и които се грижат за нея – Страсбърг, Артър Милър, психоналитиците. Тя се чувства виновна, че всички толкова се стараят тя да надскочи себе си и всички са абсолютно убедени, че тя притежава дълбоко скрит потенциал. А може би няма нищо?

...страхувам се от Питър, защото може да ми навреди, да ме отрови. Странно гледат очите му. Чувствам се толкова неспокойна в негово присъствие. Според мен той е хомосексуалист и знае, че аз знам. Той иска да бъде жена. Иска да бъде мен.

Питър Лауфорд е зет на братя Кенеди и е последният човек, с когото Мерилин е разговаряла по телефона. Дали написаното в дневника й е плод на вече рухналата й психика или самата истина, никой не знае.
Книгата разбулва мистерията на живота на Мерилин Монро, не на смъртта й.