текст михаела петрова
фотография калин руйчев

Когато колега-журналист иска да се добере до някоя филмова звезда, която снима филм в България, каквито и връзки да извади, неизменно стига до Дона Дойчева. Защото това е дамата - пресаташе на първата американска филмова компания, трайно установила един от офисите си в България.

Всъщност компанията "Ню Имидж" е нещо като дъщерна фирма на компанията "Милениум" и се занимава с нискобюджетните филми, главно екшъни. Когато в България дойде някоя по-голяма звезда от ранга на Жан Клод Ван Дам, Дарил Хана, Вал Килмър или Харви Кайтел, това означава, че в момента се снима високобюджетен филм съвместно с компанията майка или някой друг филмов гигант - Мирамакс, Уолт Дисни.

Но все пак откъде се взе Дона Дойчева, за която кинаджиите от времето, когато "машината" Киноцентър работеше яко, въобще не са чували? Била е масажистка в "Хранков", твърди мълвата. Ясно. Защо трябва да се търси зад този "етикет" нещо повече? Ние ще потърсим, защото зад всяка човешка история се крие урок по оцеляване .

 

история с море, реторта и уиндсърф

За да стигне до поста публично лице на холивудската филмова компания у нас, Дона е тръгнала от... химията. Когато си е мечтала животът й да мине в експерименти с колби и реторти, е гледала съветски филм в петък и студио Х в събота на черно-белия телевизор в Поморие. А в студентските години в Бургас е "следила" кариерата на Жан Клод Ван Дам, когато се случело да отиде на гости у приятели с видео. Била напълно доволна, че веднага след дипломирането си успяла да започне работа в една лаборатория в някогашния бургаски Институт по рибна промишленост към БАН. На онзи етап от живота й изследванията с микроводорасли и уиндсърфът й създавали усещане, че светът е прекрасен.

Промените дошли през 90-а. И то промени, за които човек си казва, че щастието и нещастието могат да изглеждат по един и същ начин.

"Закриха института, останах без работа, родих сина си Ивайло на 14 май - навръх моя 25-и рожден ден, бракът ми не вървеше, бях паникьосана."

 

историята на една разведена и безработна жена

След три години, вече разведена, с малко дете на ръце, за което трябва да бъде и майка, и баща, плюс абсолютна несигурност какво ще прави оттук нататък, тя се решава да дойде в София и да следва кинезитерапия. Избира тази специалност, за да бъде независима от системата, за да знае, че каквото и да й се случи, винаги ще се намери някой болен, когото ще може да изправи на крака. Успоредно с кинезитерапията завършва и една програма по китайска медицина. Плюс една година специализация за треньор по уиндсърф, плюс още една - за каскадьорска квалификация. Това всъщност е първият й голям скок в неизвестното. Завършването обаче не й дава усещане за сигурност веднага - в болниците съкращават първо точно тези специалисти, а и да си намери работа, заплатите са ниски. Така Дона стига до конкурс за кинезитерапевт в спортно-възстановителния център на замъка "Хранков". "Не съм била масажист. Аз създавам програмата, по която рехабилитатори и масажисти работят, за да възстановят един човек след боледуване, което му е причинило обездвижване. И в "Хранков" най-хубавото беше, че ми дадоха пълна възможност да използвам всички методи, които съм учила, наред с акупресура, акупунктура, миофасциално обезболяване."

 

историята, в която упоритостта среща късмета

В хотел Хранков Дона среща Дейвид Варод - американеца, заел се да построи малък Холивуд в България.

"Тогава той беше продуцент-дизайнер на продукцията "Мост на дракони". Наскоро беше преживял тежка катастрофа и имаше големи проблеми с опорно-двигателния апарат. Беше впечатлен от програмата, която му изготвих, и от начина, по който се възстановяваше."

След тази продукция американците са на път да се откажат да снимат у нас заради бюрократични неразбории и се насочват към Румъния и Гърция.

И точно тук е третият скок в неизвестното за Дона. Дейвид Варод, който междувременно се влюбва в България, казал: "Няма начин да не може да се снима тук. В България има всичко, което можем да искаме като природа, освен това може да се прекоси за един ден. Тук ще направим и офис, и студио". (Освен в България "Ню Имидж" имат офиси в Канада, Чехия, Южна Африка и разбира се - в Холивуд.). Така че предлага на Дона да работи за току-що хрумналата му идея да накара шефовете си да вложат пари в нещо, в което много не им се влагали пари.

Тя първоначално му отказва, обзета от съмнения. Ами ако нищо не стане, ами ако загуби работата си, може ли да си позволи да рискува с нещо, което не разбира, при положение, че всяка свободна минута отделя за детето си. Ще може ли да се справи с куп административни, бюрократични и правни казуси, заради които всъщност Дейвид Варод търсел не бог знае какви специалисти, а българи, знаещи много добре английски.

Но все пак не чака трета покана: "Началото беше много трудно. И офисът, и студиото, които наехме, бяха пълна развалина. От едни руини направихме киностудио, в което за три години са заснети 20 филма."

Оттук нататък работи всичко онова, което прави един координатор в американска филмова компания - цялата дейност по организацията на един филм, като се започне с хотелите и храната.

 

историята на една обикновена жена, която говори със звездите

"Големи звезди обикновено ангажират президентските апартаменти. Но проблемът с храната е субективен за всеки. Примерно Харви Кайтел беше с агент, който се грижи 24 часа в денонощието за него. Агентът му влизаше в кухнята в който и да е ресторант и му приготвяше храната, която той предпочита. Жан Клод Ван Дам дойде със собствен готвач. Но после ни изпрати книга с рецепти и ние му намерихме готвач да му готви по тях. Той яде изключително диетична храна без абсолютно никакви мазнини. (Две рецепти от готварската книга на Жан Клод Ван Дам ви предлагаме на стр. ). Вал Килмър например нямаше никакви претенции към храната. Всички обаче се впечатляват от вкуса на зеленчуците и първото, което казват, като ги опитат, е, че техните имат вкус на пластмаса."

Друга част от работата на Дона е да се грижи за актьорите, когато те не идват с агент. В единствения им почивен ден - събота, Дона ги води до Рилския манастир или до Мелник. Никой от тях не се движи с охрана. Някои са склонни да дават интервюта, други като Дарил Хана още от Америка заявяват, че не искат никакъв достъп на журналисти. Но истината е, че и да са благосклонни, просто не им остава време. За сън имат по 5-6 часа. И Дона наистина няма как да вмести желаещите за интервюта след 10 вечерта при положение, че в договорите им е фиксирано работното време и в 6 часа сутринта трябва да са на снимки.

"Няма какво да крия, най-приятното нещо в работата ми е именно срещата с тези звезди. Не стига, че доскоро съм ги смятала за извънземни, ами на всичкото отгоре те се държат с мен като с човек, от когото зависят връзките им с компанията - това ме шокира. За тях сигурно е нормално, възприемат ме като лице от компанията работодател, а на мен ми се разтреперват краката, като ги видя. Звучи ми неестествено, но го прикривам, трябва да се владея. Когато бях в Холивуд, разбрах защо се държат така - от 100 000 безработни актьори само 10-ина седят и чакат предложения, всички други непрекъснато търсят работа. Там няма приятелства, няма социален живот, има само конкуренция, всеки е твой враг, защото може да заеме "твоето" място в следващия филм. Харви Кайтел се обажда непрекъснато по телефона само за да поддържа контакт, пита какво правим, имаме ли проекти, в които той би могъл да снима. Жан Клод Ван Дам също се обажда, искаше да дойде две седмици по-рано, за да се разходи из България, защото беше впечатлен от историята ни. Америка е млада държава и само като чуят, че имаме толкова древна история, искат да обикалят, сякаш ще видят с очите си древни битки по поляните."

Между другото, Дона от дете е мечтала да види на живо Жан Клод Ван Дам. Но реалната й среща с него рязко се различавала от идеализирания образ, който си изграждала през годините. Точно обратното се случило с Харви Кайтел, изобщо не го харесвала като актьор, той обаче я впечатлил като личност. Дори й помогнал да вземе едно много важно решение. Миналата година Дона спечелила конкурс за докторат по алтернативна медицина в Кралския колеж в Лондон. Искала съвети какво да направи от абсолютно всички. Решаваща се оказала репликата на Харви Кайтел: "В киното човек има шанс да попадне веднъж в живота си и може никога да го няма пак."

Така алтернативната медицина губи един докторант, но пък ние печелим един човек, здраво вкопчен в идеята на продуцента Дейвид Варод (който вече живее тук и казва, че България е втората му родина) да построят най-голямото Холивудско студио в Европа у нас. Тук вече има департамент, където се правят всички макети за филмите. В него работят студенти от Художествената академия. В компютърното им студио пък работят над 40 човека, току-що завършили компютърна графика. Дона се гордее, че никой от тях не е избрал да замине за чужбина, след като е бил обучен, напротив - били ужасно щастливи, че имат работа тук. При това вече получавали поръчки за компютърни ефекти не само за филмите, които се снимат тук, но и за тези, които се снимат в Америка или ЮАР. Имат идея дори да правят училище за киноизкуство.

По отношение на българските актьори Дона казва, че американските продуценти биха правили и филми изцяло с българско участие, но този английски непрестанно се оказва пречка. "Те наистина имат уникален шанс, защото в Лос Анжелис, ако навършиш 28 години и не си успял да се класираш в кинобизнеса, трябва бързо да бягаш от там, за да имаш все още шанс да се реализираш в друга област. Тук актьорите от всяка възрастова група имат шанс, който нямат дори колегите им в Америка. Например Ивайло Герасков шашна американците. Въпреки че не знаеше английски. Научи без капка акцент всички реплики (във филма "Американски тюлени", за който ви разказахме по повод участието на боксьорката Дейзи Ланг) и единодушното мнение на всички е, че ако беше роден в Америка, сега щеше да е сред големите звезди."

 

историята на една жена, която иска силен мъж до себе си

Независимо дали е претрупана със задачи около не толкова приятната част по организацията на 3 филма едновременно, или придружава някоя голяма звезда из софийските забележителности, една червена лампичка й мига, че трябва да бърза, за да прегледа домашните на сина си (особено по английски и италиански), да си поговорят, да свърши всички онези чисто майчински неща, които би вършила, ако никой не беше закривал онази лаборатория по рибна промишленост. "Най-доволна съм заради сина си, защото киното привлече и него. Той вече е участвал в три филма, когато е възможно, е до мен и вече е видял киното от всички страни. Абсолютно всеки избор, който съм правила, е бил с мисълта за него. Не тръгнах да му търся баща, реших, че трябва да се справям сама. Никой не е бил до мен през онези осем години, в които ми беше изключително тежко. Така че, ако изобщо ще има мъж до мен, той трябва да бъде силен поне колкото мен."