Офелия Кънева: Златното бъдеще не е илюзия
eva 31 October 2026
Тя е вдъхновяваща комбинация от спринтьор и бегач на дълги разстояния – еднакво бърза и успешна дори когато е с червени обувки с елегантно стилето или с розово сако със съвършена кройка. Академичната ѝ кариера е фокусирана върху новия обществен договор и новия диалог между поколенията, с които всеки човек да постигне по-добрата своя версия.
Срещали сме се с Офелия по повод нейната книга „Моите чужди истории“. Тя не е писател. И тези покъртителни истории не бяха измислени от въображението ѝ, а съвсем истински, взети от нейната професионална практика, в която вече беше създала над 60 социални центъра за хора с увреждания, изоставени деца и възрастни хора. А това е само фрагмент от богатата мозайка на активностите, които перфектно менажираната ѝ енергия задвижва. Офелия Кънева е доцент по икономика, специализирала „Социални дейности“, с докторат върху управлението на образованието, университетски преподавател, член на Икономическия и социален съвет и председател на Комисията по европейски политики. С други думи тя е човек, който е подчинил ума и сензитивността си да вниква дълбоко в процесите на обществото ни, търсейки формулите за това то да функционира максимално добре за хората.

Замисляйки фотосесията за дигиталната корица, бяхме вдъхновени и от златното ревю на YSL, и от златото на есента, и най-вече от златото на възможностите, които Офелия вижда пред нашия свят.
Офелия, едни казват, че светът ни преминава през безпрецедентен етап с неясен край, други – че дори и да има някакви цивилизационни спазми в момента, те не са нещо изключително, човекът е преживявал такива и преди. Кое мнение би застъпила?
Двете тези се допълват. Безспорно прогресът ни като бързина на съществуването, взаимодействията и постигането на резултати е непознат до момента. И може би не за всеки това е комфортно. Но мисля, че в човешки план сме способни да се справим. Иска се по-настоятелна чувствителност към многопластовостта и многоцветието на живота. За да сме част от съвремието, трябва да осъзнаем, че то е екосистема – имаме си познатите елементи, далеч не всичко е ново, човекът продължава да е господар на съдбата си, но вече не е достатъчно да се позиционираме в различни роли, а да вибрираме в тях. Да бъдем в няколко функции едновременно. Тайната на успеха е да имаме сетива за силните страни – да ги познаваме и да инвестираме в тях.
Един от фокусите на твоята работа е забързаният човек на сегашното време и изоставането на институциите. Доколко това е български проблем?
Ние сме глобално общество. И сега на мода е повсеместната административна леност навсякъде по света. Далеч не е само български проблем това. Институциите очакват от мен като гражданин дисциплина и отговорност, очаквам същото от тях. Като лице на държавата те би трябвало първи да задават стандарта за дисциплина и да са пример за ред. И всичко да се сверява с тях. Животът препуска, обществото, хората препускат и се справят. Защо препускащият човек трябва да изчаква администрацията да се адаптира? Общественият диалог е нарушен, уронва се имиджът на гражданските организации. А ние като граждани сме работодатели и на институциите, и на администрациите – всеки трябва да си даде сметка за това.

Как на практика да променим забавеността на институциите?
Аз вярвам в публично-частното партньорство. Примерно, при колаборация на частна фирма за високи технологии и една институция фирмата може да осигури оптимизация на работните процеси и така на гишето в деловодството няма да са ни нужни трима човека, а един. Останалите двама ще отидат да работят там, където има недостиг – да речем до човек с увреждане или до едно дете, загубило родителите си. Тоест никой не страда – администрациите ще харчат по-малко пари за излишни дейности и така ще се освободи ресурс за делата, за които наистина трябва да се погрижим. Защото човекът и неговото личностно и обществено израстване е по-важно от администрацията.
Всъщност първата институция, с която се сблъсква човек, е училището. Ти наскоро взе участие в международната конференция във Варна „Образование на бъдещето“. Къде е ключът към това училището да постигне адекватност?
Изключително интересен форум беше това. Удивително е, че самите учители твърдят, че не си тежат на мястото и не са адекватни на съвремието. Ние продължаваме да разглеждаме ученика като статик. Нещо, което е било адекватно докъм 60-те години на 20. век. Съвременното общество изисква всеки да е въвлечен в средата, в която пребивава. Антрополозите казват, че поколенията вече се сменят на 4-5 години. Напоследък се говори за смяна дори на 2 години. Забързаността е огромна. Учителят трябва да се самоактуализира непрекъснато. Тук се изисква лично усилие. На образованието също трябва да се гледа като на екосистема – вибрираща, с многопластови отношения. Ученикът вече е и критик, той допринася с гледна точка и идеи, така става и предприемач, което го превръща и в активен икономически субект, не само образователен. Учителят трябва да води и да променя, но и да се вслушва в своите ученици. Защото големите промени се случват в нашето ежедневие, ако използвам думите на професор Станимиров.
Прелетях през заглавията на докладите на ученици между 14 и 18 години, финалисти на научната конференция „Предприемачеството през погледа на младите хора“. Респектирана съм. Ти беше ментор и част от журито. Какво разбра за младите хора?
Разкошни са. Тази година 45 деца от малки населени места и големи градове, от общообразователни училища и частни училища, минаха академичното сито и стигнаха до финала. Младите хора четат с разбиране. Улавят междуредието на посланията, стига ние да можем да ги формулираме правилно. Прагматични и целеустремени са – общото говорене го изключват на секундата. Много социално отговорни са. Имат хъс да се състезават, но и да стават общност, която се подкрепя. С отворени сетива са към нашия опит и знания, но са достатъчно смели да спорят. Младите не спират пред табелката „професор“, те искат сами да преценят ценно ли е твоето знание за тяхното израстване. За мен това е много сензитивна критичност. В бъдеще младите с лекота ще усвояват и сменят през живота си минимум 2-3 професии, затова е важно отсега да оценим и насърчаваме тяхната гъвкавост и критично мислене.
Ускореността на времето май не е проблем за тях, а за другите генерации?
Тя става проблем след 30-ата година, според мен. Може би защото вече сме родители, нашите родители също постепенно стават наша грижа… Но младият човек няма проблем да препуска. Срещам и възрастни хора, които нямат проблем с препускането, стига да са дигитално много грамотни. Колкото технологично си по-добър, толкова по-добре ще се развиваш. Аз например не бих могла да продължа да съм добър мениджър, ако не развивам добре технологиите си. Хората, които управлявам, се впечатляват от моята личност и рядко виждат системния ми подход зад кадър. Осъзнавам, че трябва леко да абдикирам от персоналното си присъствие навсякъде и да наваксам с технологично силни страни. Без да страда от това връзката ми с хората, които менажирам.
И все пак не проумявам как успяваш?!
Успявам, защото знам как да съчетая усилията на хората, за да постигат по-добра своя версия. Само така няма да страдаш от забързаността. Ето, сега оглавих Българската федерация по БаскИн. Имам цел да направим и европейска. Създали сме вече 10 спортни клуба в страната. Искаме да обучаваме съдии. Предстои ни школа за треньори. Има планирани демонстрационни мачове. И вече говорим за международен турнир. Аз живея забързано и реализирам забързано. Така всички се ползват много по-бързо от плодовете на направеното. Къде е тайната? Работим. Търсим как ще стане, а не как няма да стане. Ефектът са усмивките на всички участници. По-добре да я има забързаността. Стига сме спали.
А Златната среда?
Златната среда не е да спреш, а да си полезен по-дълго според собствените ти силни страни.
Ако трябва да ми отговориш кратко – къде е ключът към Златното бъдеще?
В любовта. Една обичана и обичаща жена сияе, разпознаваш я отдалеч. Тя може всичко и е красива. Един обичан и обичащ мъж лети – виждаш го сред хиляди други. Той е силен, уверен и добър.
