Сигурна съм, че имате и други срещи „подаръци“ в живота Ви.

Така е. Има хора, които ме откриха за самия мен – учители. След това има творци, които ми отвориха вратите на театъра, като Едвиж Фейер, велика френска актриса, която беше играла в пиесите на Кокто, на Жироду, на Пол Клодел. Изпратих ѝ първата ми пиеса по пощата. И тя ми се обади: „Аз поемам грижата за Вас“, намери ми агент, с когото говори, и стана моя кръстница в театъра. Това е изключителен подарък. Изпитвам огромна благодарност.

Благословен съм със срещи с хора, които ми помагаха да премина през трудните моменти в моята професия, свързана с публичност. Сега аз самият опитвам на свой ред да помагам. И го правя, като член на Академията „Гонкур“ и част от журито за наградата, която е една от най-важните в Европа. Помагам на двама-трима писатели, чиито имена няма да кажа, защото го правя дискретно. Препрочитам текстовете им, уча ги, обяснявам им защо това, което пишат, е хубаво и защо друго, което пишат – не е. Не искам да напишат някоя хубава книга случайно, а след това да не са способни да напишат втора. Така че е мой ред. 

Живеете с толкова много герои и образи в главата си, срещате се с толкова много хора, пътувате по целия свят. Познавате ли самотата?

Не, не наистина. Аз съм свързан – чрез живота ми, чрез въображението ми и чрез писането, също и чрез настройката ми към света. Умея да съм любопитен и да се възхищавам. Не се чувствам самотен, по-скоро минавам през моменти на крайна умора, когато вече не съм способен да бъда свързан. 

Талантът на съблазнител с думите Ви е срещнал с легендарния съблазнител на екрана Ален Делон... Лесно ли се работеше с него и как си го представяхте, докато пишехте „Енигматични вариации“? 

Мислех за него, защото много приличаше на героя ми със своята смесица от гордост и уязвимост. Ален Делон беше красив и силен мъж, но в него имаше някаква болка, нещо, което така и не успяваше да се осъществи. Приличаше на красиво цвете, но откъснато. И моят герой беше такъв. За мен работата с него беше лесна, защото той изпитваше абсолютен респект към текста. Дадохме му текста в петък сутринта. В полунощ ми се обади и каза: „Това е най-хубавата пиеса, която съм чел от години. Ще я изиграя“. И разговаряхме до един през нощта. После не искаше да присъствам на репетициите, защото не искаше да бърка пред мен. Не беше лесно за режисьора и за партньора му на сцената, защото беше изключително взискателен към себе си и изпитваше огромен страх. Не беше играл в театъра от 30 години. Искаше да успее. Беше обречен да успее. Защото, когато си звезда, точно така стоят нещата.

Изигра ролята абсолютно божествено. Публиката аплодираше на крака всяка вечер. Беше огромен успех! Благодарение на Делон след това работих с Белмондо. Той ми се обади: „Ало, Жан-Пол Белмондо е на телефона“. „Да, добър ден.“ „Е, и сега какво? Ами аз?“ И така написах „Фредерик, или Булевардът на престъпленията“ за Жан-Пол Белмондо.