И все пак Ви подозирам, че „След Бог идва татко“ може да има връзка и сВашето собствено бащинство.

Да, да, да! От години мечтая да напиша тази книга, но трябваше самият аз да стана баща, за да мога изведнъж да обитавам и двете нива на тази връзка. Защото баща и син не се намират на едно и също ниво — нито във времето, нито в чувствата. Да бъдеш баща е избор. Да бъдеш син е даденост. Човек избира или приема да е баща, докато не избира да бъде син и не „приема“ да бъде син. Просто му е дадено. Всеки е нечий син или нечия дъщеря. И затова тези любови не са на едно и също ниво. Бащинската любов е алтруистична. Любовта на детето към родителя е егоистична. Детето взима всичко, което може да вземе, и дори като възрастен човек продължава да изисква родителите му да се държат като родители. Или пък остава травмирано, ако не се държат така, което е доста егоистично и егоцентрично. 

Променя ли Ви бащинството?

За мен това е реализация. Винаги съм мислел, че имам много повече любов за даване, отколкото успявам да изразя в живота. И изведнъж дъщеря ми и синът ми ми позволиха да изживея тази любов, да я изразя. Така че имам чувството, че съм на мястото си, че най-сетне съм на правилното си място на тази земя.

Колко красиво! Раждат ли се от това идеи за следващи книги?

Да. Най-напред това ме обогатява за собствения ми живот. Докато пишех „След Бог е татко“, осъзнах, че като баща трябва да се подготвя за раздялата, която един ден неизбежно ще настъпи – за отдалечаването на децата. Създаваме деца, за да могат един ден да станат самостоятелни и да си тръгнат. И това е измерение, което се опитвам да внедря в абсолютно силната любов, която изпитвам безрезервно. Ще трябва да се науча на сдържаност, да се науча да си знам мястото. Фактът, че съм баща, ми помогна да напиша книгата, но мисля, че написването ѝ може би ще ми помогне да бъда по-добър баща. Това е обмен, това е диалектика.

Без да искам да ви противореча, ще призная, че аз си мислех, че след Бог идва майката.

Ха-ха-ха! Да! Но аз толкова много обичах моята майка, че за мен тя почти се изравняваше с Бог. Всичко хубаво в себе си дължа на нея – любопитството, толерантността. Аз съм много емпатичен. Имам собствено мнение и преценка, но не ги поставям като бариера между другия и мен. Приемам гледната точка на другия, мога да разбера. Майка ми изпитваше и любов към природата и животните, в която ме възпита. Тя ми помогна да открия изкуствата. И очевидно това се превърна в градивна част от мен, както и любовта към френския език.

Между нас с майка ми имаше много силен обмен. Изпитвахме силно уважение един към друг. Никога не сме си казвали „обичам те“, толкова беше очевидно. Все едно да кажеш „вали дъжд“, когато вали – ясно е, няма нужда. Изживявахме любовта си, доказвахме си я, никога не я изричахме. Така че, да, взех много, много, много от нея.
От баща ми взех любовта към труда. Той казваше, че човек става видим с работата си. И това е нещо, което много, много ми помогна.